Джуд Деверо - Клариса

— Кралската гора! — пошепна страхопочтително Клариса и се вкопчи в седлото. Никой от по-нисшите съсловия нямаше право да влиза в кралската гора и тя беше виждала как бесеха мъжете, осмелили се да ловят кралските зайци.

— Сигурен съм, че Хенри няма да има нищо против нарушаването на забраната му, като се има предвид, че случаят е меко казано необичаен — отбеляза с усмивка ездачът.

Щом се скриха зад дърветата, той я пусна на земята.

— А сега се скрий колкото можеш по-добре и чакай слънцето да се издигне. Щом крепостните излязат на полето, можеш да се върнеш в града.

Клариса го погледна обидено. Как смееше да я причислява към крепостните? После кимна сковано и се скри навътре в гората.

Стори й се, че мина цяла вечност, преди слънцето да достигне най-високата си точка. Докато чакаше в тъмната, студена гора, тя си представяше страшните неща, които щяха да й сторят благородниците, ако я бяха заловили. Двамата й учители, които принадлежаха към класата на духовенството, я бяха научили, че насилието, което благородниците упражняваха над гражданите и селяните и въобще начинът, по който се отнасяха към тях, е несправедливост и Бог я наказва. Тя също имаше право да живее спокойно и щастливо, имаше право да седи под ябълковото дърво и да пише музиката си. Бог не беше удостоил благородната класа с изключителното право да владее земята, телата и душите на останалите.

Гневът, който бушуваше в гърдите й, я топлеше. Тя си спомни отново случилото се миналото лято и се ядоса още повече. Свещеникът беше помолил графа да изслуша хора на момчетата и Клариса в частния си параклис. Графът беше бащата на Панел. Хорът репетираше усилено за голямото събитие, а Клариса работеше до пълно изтощение, за да направи композициите си съвършени. Когато най-после й позволиха да изпълни произведенията си, тя се озова пред тлъст, измъчван от подагра мъж, който насред изпълнението й внезапно се разкрещя, че не обичал толкова мършави жени. После се обърна към свещеника и му заповяда да доведе малката, когато понатрупа повечко месце по кокалите си, за да може да го забавлява и по друг начин, не само с хорови песни и инструментални изпълнения. Накрая графът напусна параклиса още преди концертът да е свършил.

Когато слънцето се издигна в зенита си, Клариса се промъкна предпазливо към края на гората и се вгледа напрегнато в откритото поле. Като не видя нито един благородник, тя въздъхна облекчено и излезе под слънцето. Изтича към овощната градина, където беше любимото и ябълково дърво, за да си вземе цитрата. Сърцето й беше пълно с грозни спомени и тя съзнаваше, че никога вече няма да се върне при това дърво.

Там Клариса преживя най-големия си шок за този ден. Под дървото лежаха парченцата от цитрата й, очевидно стъпкани от безмилостните конски копита! Горещите сълзи на гняв и мъка едва не я задушиха. В сърцето й се смесваха омраза, безсилен гняв, съзнание за безпомощност.

— Как посмяха да счупят цитрата ми! — изплака тя, коленичи и събра остатъците. Напълни полата си, но съзна колко безполезни са били усилията й и ядно захвърли парчетата към дървото.

Със сухи очи и изправени рамене тя се запъти бързо към градската стена, преглъщайки гнева си. В сърцето й бушуваше истинска буря, но тя знаеше, че трябва да се сдържа — поне заради баща си.

Залата на господарския дом беше украсена с пъстри килими, а нишите бяха препълнени с всевъзможни оръжия. Тежките, масивни мебели носеха грозни белези от удари с брадва или меч. На дългата маса седяха трима млади мъже и под очите им имаше черни сенки. И тримата бяха изпили много вино, но не се сещаха, че би било по-добре да си отспят.

— Тя те направи на глупак — говореше през смях единият, докато пълнеше чашата си с вино, без да забелязва, че бърше масата с мръсния си маншет. — Ритна те и изчезна безследно. Сигурно е вещица. Нали я чу как пееше. Това не беше човешки глас. Убеден съм, че е била магьосница, излязла от гората, за да те омае… Нали видя какво стана! Ти я чу и загуби ума си! — Той удари с юмрук по масата и отново избухна в смях.

Панел сложи крак върху стола на приятеля си и го изрита с такава сила, че го преобърна и мъжът се изтърколи на пода.

— Тя е човек — възрази сърдито той. — И не си струва да се занимаваме повече с нея.

— Очите й бяха красиви — отбеляза третият. — А гласът й беше невероятен! Как мислиш, дали ще се разпее и когато я сложиш между краката си? Обзалагам се, че всички косъмчета по тялото ти ще настръхнат!