Джуд Деверо - Принцесата

— Гладна ли си? — попита той.

— Да.

Той пъхна под носа й няколко сурови риби, но тя се извърна отвратена. Той хвърли улова си на пясъка и се зае да събира дърва.

— Началото на запознанството ни не беше кой знае колко обещаващо — каза той. — Може би се държах прекалено свойски с тебе, но в края на краищата нали заради тебе започнаха да стрелят по мене преди дори да съм закусил?! Не е чудно, че не бях кой знае колко очарован! Правя ти едно предложение: дай да опитаме да започнем всичко отначало! Казвам се Джей Ти Монтгомъри.

Тя го погледна крадешком, докато беше коленичил до огъня и набождаше рибите на пръчки, които въртеше над пламъка. С отворената риза, черните косми на гърдите и прорасналата брада изглеждаше като някакъв див скитник. Не, не! Приличаше й по-скоро на Атила, вожда на хуните. Пак значи дивак някакъв… Майка й я съветваше да стои настрана от примитивните мъже, но Арайа много се съмняваше, че майка й изобщо знае за съществуването на такива мъже като този Монтгомъри.

— Как се казваш? — попита той и се усмихна. Тази свойска усмивка й бе неприятна и тя отвърна ледено:

— Следва да се обръщате към мен с „Ваше кралско височество“. Такъв е протоколът.

Мъжът обърна поглед и усмивката му се стопи.

— Окей, принцесо! Както ти речеш!

Той й подаде с шиша една изпечена риба.

Арайа гледаше подозрително апетитно миришещата храна. Вярно е, че една принцеса трябва да яде всичко, което й се поднесе, но как ли се яде такова набучено на пръчка нещо?!

Джей Ти поклати глава, измъкна рибката от пръчката и я постави на един палмов лист.

— Май така ще е по-добре.

Арайа продължаваше да се взира в рибата. Но съвсем се смая, когато непознатият седна срещу нея и започна да яде своята риба.

— Но вие… Не можете… Как си позволявате? — заекна тя, поразена от това безочие.

— Какво не мога? — запита той безгрижно. Изгледа я и напъха в устата си голямо парче риба.

— Не бива да седите в мое присъствие! Вие сте прост гражданин, а аз съм…

Това вече е прекалено! — извика той, скочи и застана пред нея в цял ръст. — Писна ми от тези глупости! Най-напред рискувам живота си да те спася и единствената благодарност, която получавам, е „Вие не можете да ме докосвате, аз съм от кралско потекло!“. След това ти нося да ядеш, а ти изискваш да се обръщам към тебе с „пресветлейшо височество“. Сега пък…

— Кралско — каза тя с достойнство.

— Ка-акво? — изрева той.

— Аз съм кралско височество, а не княжеско. Аз съм престолонаследница и един ден ще стана кралица. Правилно е да се обръщате към мене с „кралско височество“. Необходимо е да ме заведете незабавно в морската база. А освен това ми трябват вилица и нож, за да мога да се справя с тази риба.

Мъжът изтърси някакви думички, които не беше чувала от своя учител по английски.

„Възможно ли е — помисли си Арайа — да е разгневен?!“

Не можеше да си представи какво го вбеси толкова. В края на краищата тя го удостои с голямата чест да я отведе в базата. Би могъл да разправя после на внуците си…

Арайа реши да остави без внимание изблиците на този простосмъртен. Гражданите са безкрайно емоционални — сигурно се дължи на лошото им възпитание…

Тя се обърна към него вежливо, но твърдо:

— Трябва да напусна това място колкото е възможно по-скоро. Може би ще е най-добре това да стане веднага след като се нахраня. Ако изплакнете малко ножа, който носите, ще мога да си нарежа храната…

Мъжът извади ножа от колана си и й го хвърли така, че се заби до самата й ръка. Дори окото й не трепна, но бе наистина възмутена.

„Мили Боже! Тези американски граждани са направо непредсказуеми! Това ги прави наистина опасни…“ Но тя не бива да изпуска контрола върху ситуацията.

Арайа измъкна спокойно ножа от пясъка и отпрати мъжа с царствен жест:

— Вървете да подготвите лодката! Аз няма да се бавя.

Стори й се, че по лицето му мина нещо като усмивка.

„Е, добре — помисли тя доволно. — Изглежда има чувство за хумор. Може да е разбрал колко детински и невъзпитано се държи.“

— Добре, принцесо! Остани си тука и чакай нещо да стане.

Той й обърна гръб и си тръгна.

Арайа изчака да се изгуби от погледа й и чак тогава насочи вниманието си към рибата.

— „Принцесо!“ — измърмори тя недоволно. — Звучи като име на някакво куче!

Трябваше й малко време, докато открие как да се справи с рибата — не можеше да си представи, че ще яде с пръсти. Потърси някаква клечка, подържа я малко над огъня и след това си послужи с нея като с вилица. Беше много сполучливо, сама се изненада, колко бързо изяде цялата риба.