Джуд Деверо - Черният отмъстител

Той я целуна.

— Мислех, че ще се сетиш. Но когато те целунах в стаята на баща си, ти разбра, нали?

— Хм, може би.

Той почна да я гъделичка.

— Откровено казано, Александър, мразя те — взе да я имитира с висок фалцет. — Как ме нарече? Лъжлив, коварен нехранимайко? А косата ми, още ли е доста редичка?

— Самата истина, Алекс.

Той потри коса и лице в гърдите й.

— Предстои ти да се реваншираш за куп неща.

— Ще ми трябва може би целият ми живот.

— Поне толкова — каза той със сияещ поглед. — Е, хайде да се прибираме. Трябва да се появя на вечеря като Александър, а през нощта ще те нападна като Черния отмъстител.

Джесика се изкикоти.

Двамата още се смееха, когато адът ги застигна. Бяха така погълнати един от друг, че не забелязаха шестимата мъже, които се бяха промъкнали в пещерата с фенери, покрити с черни кърпи.

По изревана от някого команда всички смъкнаха кърпите, вдигнаха високо фенерите и Алекс се озова легнал в кръг от ярка светлина, заобиколен от шестима мъже, които си облизваха устните.

Алекс се опита, доколкото му беше възможно, да закрие с тялото си Джесика от погледите на мъжете, докато тя си събираше бързо дрехите и ги навличаше презглава. Пред тях се изправи адмиралът, а през рамото му надничаше Питмън.

— Александър Монтгомъри, арестувам ви в името на краля за държавна измяна — изкънтя гласът на адмирала.

Питмън пристъпи напред, грабна маската на Черния отмъстител, която Алекс беше захвърлил небрежно на една скала, и му хвърли унищожителен поглед.

— Ще те науча как да си играеш с мен. Наистина ли си въобразяваше, че няма да забележа какво става с перлите?

— Но, Алекс… — подхвана Джес, но той я накара с движение на ръката да млъкне.

— Махнете тези фенери, за да може тя да се облече — каза Алекс. — Ще дойда с вас.

— Алекс, не! — извика Джес.

Адмиралът кимна на хората си да обърнат фенерите. Алекс вече стоеше изправен пред него — не по-малко горд в голотата си, отколкото преди с маска и кинжал.

Джесика се облече в тъмното, поглеждаше към Алекс, който навличаше на светлината на фенерите черното си трико. Черната коприна, стойката му, широките рамене, плоският корем, който вече не беше покрит с възглавници, издаваха недвусмислено кой е.

Не се озърна нито веднъж, когато войниците го изведоха от пещерата.

— Намерих го и го загубих само за една нощ — простена Джес, а после хукна да тича.

— Арестуваха Алекс! — извика Джесика и тръшна зад себе си вратата на трапезарията у Монтгомърови.

— О, божичко! — възкликна Елеонор и така силно зарида, че цялото й тяло се разтресе.

— Защо? — попита Мариана. — Да не е заслепил слънцето с великолепните си дрехи?

Джесика не се и опита да сдържи гнева и страховете си.

— Защото е Черния отмъстител! — изкрещя тя. — А твоят мъж го е предал.

Николай влезе в стаята, преди Мариана да успее да отговори. Веднага отиде при Елеонор и я привлече в обятията си.

— Алекс?

Елеонор се отпусна на рамото му.

— Но това е просто смешно — каза Мариана. — Със същия успех можех и аз да съм Черния отмъстител. Та Александър щеше да умре от глад, ако Джесика не му режеше месото. Като измерят окръжността на корема му, веднага ще го пуснат.

Горещи сълзи се стичаха по лицето на Джесика.

— Той няма дебел търбух. Изобщо нищо не му липсва. Той е съвършен, той е… — Гласът й се задави от сълзите.

— Съвършен ли? — повтори Мариана. — Александър? Но той е тлъст и… — Запъна се и отвори широко очи. — Искаш да кажеш, че Алекс е всъщност Черния отмъстител?

Никой не си направи труда да й отговори.

— Трябва да кажа на баща му — изхълца Джес и се опита да си върне самообладанието. Изтича по коридора и се втурна в стаята на Сойер.

Той само я погледна и пребледня.

Прошепна:

— Алекс?

Джес направи същото, което правеше често, когато се чувстваше зле — хвърли се в прегръдката му.

— Питмън го е издал. Разбрал е номера с перлите и е побеснял. В тази огромна къща е толкова лесно да шпионираш някого. Адмиралът арестува Алекс.

Сойер я галеше по гърба, остави я да си поплаче на рамото му. После я отмести и каза:

— Трябва да измислим план за действие.

— Те ще го обесят. Моя Алекс.

— Престани! — заповяда й Сойер. — Никой не може да обеси един Монтгомъри. Могат да ни разстрелят, случва се да умираме от рана с кинжал или да ни смаже огромна бъчва, но никой никога не ни е бесил. Разбра ли? Сега си вземи кърпичката, избърши си сълзите и да помислим какво да правим. Първата ти работа е да ми доведеш Елеонор и руснака на Александър, после онази италианка и накрая малкия Натаниел. Дай на Мариана чаша уиски, заповядай й да си легне. Ще се опитаме още тази вечер да измислим план.