Наистина обичах обществото на весели и духовити мъже и често се забавлявах в такава компания, но от наблюдение разбрах, че най-интересните мъже имаха намерения, които съвсем не ме интересуваха, а онези, които идваха с най-добрите предложения, бяха най-скучните и най-неприятните хора на света. Нямах нищо против това да се омъжа за търговец, но тогава, ей богу, той трябваше да бъде също така и джентълмен. Исках, когато съпругът ми ме заведе в двореца или на театър, да умее да носи сабя и да има вид на джентълмен, а да не бъде като онези, чиито дрехи носят отпечатък от престилката им и когато препашат сабя, изглеждат като окачени на нея и чиито занаят е изписан на лицето им.
Но най-после намерих това земноводно същество наричано джентълмен-търговец, и като справедливо наказание за глупостта си сама се хванах в примката, която лично аз бях поставила.
Той беше търговец на платове, както братът на моята приятелка. (Трябва да спомена, че не се ожених за моя хазаин, понеже, след като сестра му говори с него, се оказа, че той не ме иска за съпруга, а за любовница, а аз държах на своето — жена, която има достатъчно зестра, никога не трябва да се съгласявала стане някому любовница.)
И така, аз останах почтена жена не от някакви морални принципи, а от гордост, не защото бях добродетелна, а защото имах пари. Впрочем, както разбрах по-късно, по-добре щеше да бъде, ако приятелката ми ме бе продала на брат си, отколкото да се продам сама, както сторих, на един търговец, който беше едновременно гуляйджия, джентълмен, собственик на магазин и просяк.
Водена от желанието си да бъда съпруга на благородник, аз твърде бързо се разорих по най-глупавия начин, по който някога се е разорявала една жена. Като видя толкова пари накуп, новият ми съпруг почна така да пилее, че всичко, което му бях донесла, и всичко, което той имаше, нямаше да ни стигне за повече от година.
Около три месеца той ме обичаше много и аз имах удоволствието да видя как голяма част от парите ми бяха пропилени за самата мен.
— Хайде, мила моя — ми каза един ден, — искаш ли да отидем да прекараме една седмица някъде?
— Да, мили мой — отвърнах аз, — само че къде?
— Няма значение къде, но аз съм решил една седмица да живея като благородник. Нека отидем в Оксфорд.
— Но как ще отидем? — запитах аз. — Аз не зная да яздя, а Оксфорд е много далече, за да наемем карета.
— Далече ли! — възкликна той. — Няма нищо далече за карета с шест коня. Щом аз те водя някъде, ти ще пътуваш като княгиня.
— Хм — казах аз, — това е цяла лудост, мили мой, но щом си решил, не ме е грижа за разноските.
И така, на уговорения ден ние се качихме в карета с много добри коне, с кочияш, ездач на предния впряг и двама лакеи в хубави ливреи. Придружаваха ни двама ездачи — един благородник и един паж с перо на шапката. Слугите наричаха мъжа ми милорд, а аз минавах за графиня. Така ние изкарахме много приятно пътуване до Оксфорд; трябва да призная, че нямаше човек на света, който да може да се държи така като лорд, както моят втори съпруг. Ние разгледахме всички забележителности на града, поговорихме с двама-трима професори относно намерението ни да изпратим в университета един наш племенник и споменахме, че някой от тях би могъл да стане негов настойник. Забавлявахме се да залъгваме други бедни професори с надеждата, че могат да станат поне изповедници на младия милорд. Поживяхме като истински благородници (що се отнася до разноските) и заминахме за Нортхамптън. Най-после се върнахме в къщи, след като похарчихме деветдесет и три лири за една дванадесетдневна обиколка.
За едно конте суетността е най-висше качество. Моят съпруг притежаваше качеството да не отдава никакво значение на разходите. Тъй като неговата история не е много интересна, достатъчно е да ви кажа, че след около година и три месеца той фалира и беше арестуван за дългове. Дължеше такава голяма сума, че беше невъзможно да бъде освободен под гаранция и затова ми се обади да отида да го видя в затвора.
Аз не бях изненадана, защото от известно време предвиждах, че ни чака беда и гледах да туря нещо настрана, за да осигуря поне себе си. Но когато прати да ме повикат, той се държа много по-добре, отколкото очаквах. Каза ми направо, че е постъпил като глупак и се е оставил да го хванат ненадейно, когато е могъл да се укрие; не можел да си прости тази глупост и затова иска още тази нощ да изнеса всичко ценно от къщи и да го скрия на сигурно място, а също така да взема, ако мога, от магазина стока за сто-двеста лири.
Читать дальше