Стратис Дукас - Историята на един пленник

— Пак ще видим Ешек Мидили!

И се молеха параходът да не спре там, за да не видят отново гяурите.

Един старец беше застанал прав, по-настрани, и ги слушаше навъсено. Идваше от Александрия. Опитах се да се приближа до него и да го заговоря. Не ми изглеждаше да е турчин.

Но той ме погледна сърдито; оттеглих се.

След малко отново отидох при него.

— Защо не щеш да говориш с мен? — казах му аз на турски.

— Какво искаш от мен? — запита ме той.

— Искам да те попитам нещо. Параходът ще спре ли в Митилин?

— Отде да знам аз? — отговори ми той.

— Добре, ами ти къде отиваш?

— Защо ме питаш? — рече той.

— На грък ми приличаш. И аз съм грък. Една година вече става, откакто живея в Турция предрешен като турчин, за да се спася.

— Какво разправяш бе? — рече той на гръцки.

— На, честен кръст! — и се прекръстих скришом, за да не ме видят.

— Прощавай — каза той. — Ти ми говореше, а аз си мислех: „Какво иска това мръсно куче!“ Седни тук, да отида да кажа на домакина. И той е грък. Да видим какво да правим.

Отиде при него и му каза:

— Един християнин, преоблечен като турчин, идва от Смирна. Гледай да го спасим.

— Кой е той?

Старецът го доведе при мен и ме посочи:

— Ето, този.

Домакинът ми каза тихо „последвай ме“ и ме отведе в кабината си.

— И аз съм анадолец — каза ми той.

— Като си анадолец, спаси ме.

— Християнин ли си, бре? Как успя да се спасиш?

— Воля божия.

И с малко думи му разказах историята си и треперех.

— Не се бой вече — каза ми той.

И отиде при капитана англичанин и му каза. Англичанинът дойде при мен и ме попита на завален гръцки език:

— Грък ли си?

— Да, грък.

— Ами че как не са ти отрязали главата турците?

— Господ пожела така — отговорих му аз.

— Боно, боно — рече той и ми даде цигара.

— Сега ти ме поемаш. Господ ме предава в ръцете ти. Много изтеглих и не ща да сляза в Цариград. По-добре да умра тук.

Параходът почна да свири и бавно спря на пристанището на Митилин. Началникът на пристанището се качи на кораба. Домакинът му разправи шепнешком на ухото — „така и така“.

— Кой е? — запита го началникът с глава.

— Онзи там.

И ме посочи.

— Какво разправяш? Този Мемет ли?

Аз гледах да не би параходът да тръгне.

— Ела тук — повика ме домакинът. — Дай си документите.

Дадох ги.

— Какво, турски ли? Нямаш ли европейски документи? Не знам какъв човек си, не мога да те сваля.

— Грък съм, и ако не ме свалиш, ей тук пред теб ще се удавя.

Но той настояваше на своето.

— Защо не ми вярвате? — казах му аз.

— Има закони и ще ме обесят, ако почна да вярвам на всеки.

— Вземи ме — казах аз, — тури ме в затвора и направи разследване.

— Не мога да правя такива неща; не е моя работа.

Параходът вдигаше котва и се готвеше да тръгне. Началникът на пристанището слизаше вече по стълбата.

Тогава домакинът му каза:

— Защо не изпратиш някой моряк в комендантството да попиташ коменданта?

— Е, тогава нещата се променят, друг поема отговорността.

И прати да питат.

Оттам наредиха да ме отведат под стража.

— Хайде, слизай — каза ми той, — аз те освобождавам.

Свалих феса си и го скрих. Турците ни гледаха, че се качваме в лодката.

Слязохме срещу управлението на пристанището. Като вървяхме по кея, в „Градината“ видяхме бежанци, готови да заминат за Македония. Когато научиха историята ми, всички, мъже и жени, се вдигнаха и тръгнаха подир мен. Влязохме в едно кафене, което се изпълни с народ. Всички ме гледаха в очите и ме питаха за близките си, дано научат нещо за тях.

— Нищо не можете да научите от мен — казах им аз. — Слязох от планината, където се крих цяла година в пещерите.

След като изпих чая, с който ме почерпи придружителят ми, отидохме в комендантството.

— Добре дошъл — рече ми комендантът, като ме видя. — Седни. Откъде идваш? Къде отиваш? Къде си служил войник? Кой ти беше командир?

Разказах му всичко, както си беше.

— Има ли тук някой от Сокия, който да те познава?

— Отде да знам, аз сега дойдох — отвърнах аз.

— Не знаете ли някого вие? — попита той стражарите.

Единият каза:

— Има тук един хотелиер, мисля, че е от Сокия, господин комендант.

— Заведи го при него. И ако се познават, нека остане в хотела му. Ако не се намери никакъв познат, доведете го обратно.

Погледнах го.

— Прощавай, момчето ми — каза ми той, — но такава е службата ми.

— Имате право — отвърнах му аз, — служил съм и аз войник и знам какво е дълг.