Стратис Дукас - Историята на един пленник

Докато играех, забелязах, че патрулът ни гледаше. Изплаших се.

— Да си вървим — казах на Хасан — Малкият е сам с цяло стадо овце.

— Не — отвърна ми той, — ще останем до сутринта.

Оставих го и тръгнах за кошарата. Чорбаджията беше там. Изненада се, като ме видя.

— Защо се върна? — запита ме той.

И зорлем ме караше да се върна обратно.

— Уморих се, чорбаджи — казах аз, — утре пак.

На другата сутрин, както винаги, издоих овцете рано-рано, изкарах ги заедно с ратая в дола и се върнах в кошарата да се облека. Измих се с едно розово сапунче, което миришеше на мускус, натъкмих се хубаво и потеглих за града.

Като минавах край хана, гледам, пред мен Сали ефенди, бирникът.

Знаеше ни в селото, защото и ние имахме овце и много пъти беше отсядал в къщи.

— Кучето му недно! — казах си аз и офейках.

Цял ден обикалях из улиците. Където и да отидех, не можех да се успокоя. Все ми се струваше, че Сали ефенди идеше подире ми.

Слънцето беше залязло, а аз нямах кураж да се прибера. По едно време поизтупах новите си дрехи, свалих феса си, турих го отново и поех право към кошарата.

Овцете пасяха наоколо. Хасан се приближи към мен Не го заговорих. Преоблякох се, сложих старите си дрехи и си отдъхнах.

Времето минаваше и чорбаджията ми ставаше все по-добър към мен. Една вечер, докато мерехме млякото, той ми каза:

— Знаеш ли какво, Бехчет, сега, като идва лятото, мисля да разделя земята — откъм страната, дето е помпата за вода, дванайсет декара да ги направим бостан. Какво ще кажеш ти?

— Както речеш, чорбаджи; само че ръце трябват.

— Добре — вика ми, — знам това; всички ще се хванем на работа, и жените.

След няколко дни издигнахме един навес точно насред имота. Околовръст имаше смокинови дървета, които ни затваряха отвсякъде Беше чудесно. Жените работеха здраво и ни осигуряваха готвена храна.

И през тези дни, които минаваха така в работа, чорбаджията ми намисли да ме ожени за една своя племенница, дъщеря на брат му, убит при Дарданелите.

— Не бива, чорбаджи — казах, — аз съм беден и чужденец, не заслужавам да вляза в къщата ти.

— Не — отвърна ми той, — заслужаваш си. Искам да те направя мой близък, да заемеш мястото на брат ми Сулейман, да вземеш дъщеря му Зубейда.

— Чорбаджи — казах пак аз, — прощавай, ама няма да се оженя отново. Щом веднаж немах късмет с първата си жена, не ми се ще да се задомя отново. Освен това имам и сестра, която оставих сама в Бруса.

А жените, като научиха от чорбаджията за разговора ни, се нахвърлиха на мен.

— Нека те оженим, Бехчет, доведи и сестра си тук, ще я направим наша сестра.

— Добре, но първо да отида да я доведа и тогава ще се оженя.

— Така да бъде — каза чорбаджията ми, — веднаж само да имам думата ти.

— Добре — рекох, — първо да доведа сестра си, а после ще видим.

Наближаваше август, когато изтичаше уговорката ни, и аз се готвех да заминавам. За къде — нито знаех.

Като дойде време, казах на чорбаджията си:

— Властта прибира неизправните хора, а аз нямам документи. Изгубих ги през годините, когато гърците бяха тук.

— За това ли се притесняваш? — рече ми той. — Ще дадем едно агне на Мустафа ефенди и още утре ще ги имаш. Кажи ми името си, името на родителите ти и от кой край си.

Записа ги на един лист и на другия ден сутринта отиде в Тира. Вечерта се върна и ми даде документите.

— Ето, Бехчет, вземи ги — каза ми той — и преди да изтече месецът, да се уговорим за цяла година.

— Аз — рекох — съм намислил да отсъствувам малко време.

— Къде ще вървиш? — запита ме той почти уплашено.

— Трябва да отида в Бруса, да видя сестра си, за която ви бях казал. Ще станат вече две години, откакто съм я оставил и не знам жива ли е, или не.

— Да изпратим още тази вечер телеграма и утре ще имаме отговор. Имам познат в Бруса.

— Не — рекох, — трябва аз сам да отида.

— Добре, върви — отговори ми той угрижен, — всичките ти разноски — на моя сметка. Остани до септември. Ако искаш да се върнеш и по-рано, вратата на къщата ми е винаги отворена за теб.

— Ако не умра, чорбаджи — казах аз, — твой съм.

— Благодаря — отвърна ми той и си отиде.

Още на другия ден сутринта отиде в Тира за друг овчар.

Този път веднага намери човек. Доведе един, Катир го казваха, гърците току-що го бяха пускали от плен. От него научих за цялото зло, което се беше случило.

Чорбаджията ми, като ме видя, че вече се приготвям, ми даде парите — сто петдесет и пет банкноти. Жените изпраха дрехите ми, закърпиха ги и ми дадоха две кошници, за да донеса смокини от градината. Когато се върнах, сгънаха дрехите ми, поставиха ги в един кош и го зашиха отгоре с платно.