Стратис Дукас - Историята на един пленник

По описанието, което направи, разбрах, че това беше моят другар. И така, още преди март, сключихме ново споразумение — за петдесет банкноти, разноските негови, както и преди.

Дните минаваха бързо един след друг, а мен ме обхващаше страх, че постите наближаваха.

Първия ден внимателно следях как си обръснаха космите. И аз сторих същото — обръснах гърдите си.

— Прости ми, господи! — промълвих аз и се просълзих.

Тази година всички щяха да постят, защото гяуринът, врагът, се беше махнал.

— И аз трябва да почна да постя — казах на чорбаджията си.

— Аз ще постя и заради теб — отвърна ми той, — ти нямаш грехове, на чуждо място си и аллах ще ти прости.

— Не, чорбаджи, от години не съм постил и сега, когато се отървахме от врага, всички трябва да постим.

— Щом искаш, пости — рече ми той, — и ако видиш зор, зарежи.

Посред нощ, когато циганинът заудря тъпана, всички в къщата станахме. Приготвиха софрата, седнахме около нея с кръстосани крака и почнахме да ядем полека.

На развиделяване тръгнах за кошарата Другите двама овчари бяха вече изкарали овцете и ги пасяха далеч от колибата. Овчарите се молеха зад един голям камък. Приближих се, коленичих и почнах да правя това, което и те правеха.

Така мина този ден, дойде Друг, сетне още един, докато най-сетне научих всичко и си отдъхнах.

Наближаваше Байрамът. Един ден чорбаджията ми каза:

— Хайде, приготви се да отидем в града да ти купя дрехи, та да излезеш и ти като хората.

— Не си прави труд за мен, чорбаджи — казах аз, защото се страхувах да не би някой в Тира да ме познае.

— Не — вика, — ела да вървим да ти купя каквото ти се хареса.

И без да ми се иска, тръгнахме за Тира.

Като стигнахме на пазара, чорбаджията ми купи дрехи, гащи и сако, чифт кожени тузлуци, пояс, фес и един хлопатар. Когато взех всичко на ръце, той ме попита:

— Какво още искаш да ти купя, Бехчет?

— Нищо, стигат и тия, чорбаджи.

— Ще ти купя и едни зейбекски гащи.

— Не — рекох, — няма кога да си ги ушия.

— Има и готови — отвърна той и тръгна сред навалицата.

Тук потърсихме, там потърсихме, не намерихме като за моя ръст.

— Няма нужда, не си прави труд, чорбаджи — викам му аз, — стигат и тия неща, дето ми купи.

— Не, ще купим плат — каза той, — жените ще ги ушият.

Байрамът дойде, а аз треперех, защото не знаех как се влиза в джамията. Бях научил това, което се правеше навън, но какво се вършеше вътре в джамията, не знаех.

Предната вечер чорбаджията ми каза:

— Утре да издоиш рано-рано овцете, за да свариш да дойдеш в джамията.

— Добре — отвърнах му аз с готовност.

Щом си отиде, пуснах по-малкия овчар да офейка в селото си. След него си тръгна и Хасан и аз останах сам.

На сутринта ето ти го идва чорбаджията на кон.

— Къде са другите? — запита ме той.

Казах му къде са и се престорих на притеснен:

— Язък, не можах да дойда да се помоля. На вятъра ми отиде постенето.

— Няма значение — каза той, — щом така е станало.

И ме прегърна. Притиснах го и аз към себе си.

— Байрам бубарек ола!

— Аллах разъ ола! — пожелахме си един на друг.

Като се пуснахме, чорбаджията пак ми каза:

— Много се притесних, трябваше да дойдеш.

— Няма значение, чорбаджи — отговорих аз, — млади момчета са, нека се повеселят.

— Не — каза той, — първо най-големият, както и да е, нали ще имаме и Курбан Байрам.

Поздравихме се и си отиде.

Около обяд по-малкият се върна; Риза го казваха. След около час се върна и Хасан, овчарят.

Поприказвахме си, сетне оставихме Риза да гледа стадото и слязохме в Тира на разходка.

Навред всичко беше празнично окичено. Вятърът развяваше знамената над комендантството. По кафенетата тъпаните и зурните гърмяха и пищяха. Тези звуци ме караха да потръпвам; спомнях си за нашите големи празници и очите ми се наляха със сълзи. Радостта на околните се смеси вътре в мен с мъката ми. Загубих кураж.

— Хайде да си вървим — казах на Хасан.

Той ме замъкна в кафенето да хапнем по един локум. Вътре и навън играеха хоро въоръжени четници; струваше ми се, че пушките и ножовете им летяха във въздуха.

— Ела — каза ми Хасан, — върви да се наредим и ние.

Кафеджията беше яхнал един стол и викаше подред на всекиго.

— Ти — попита ме той — ще играеш ли хоро? Минавай!

— Не, не знам — рекох, — аз съм от Македония.

— Като не знаеш, не идвай. Щом си дошъл, ще играеш.

И ме дръпна.

Хасан дойде подир мен и почнахме да играем хоро.

— Видя ли мухаджира как играе? — казваха около нас.