Стратис Дукас - Историята на един пленник

— Четири меджидиета.

— Вземи ги и карай.

Из целия път страхът и радостта се бореха в мен. Не усетих кога стигнахме.

— Слизай, пристигнахме — каза ми файтонджията.

Взех си двете кошници и вълненото одеяло, подарък от чорбаджията ми, и го попитах:

— Знаеш ли някой хотел?

— Ето, онзи там.

И ми посочи един.

Благодарих му, взех си нещата и поех. Лесно намерих място. Оставих ги там и излязох да се поразходя.

На Кордона от Къшлата нататък всичко беше в развалини. Само в Ермис имаше няколко поправени кафенета. Седнах в едното и поръчах да ми донесат чай. Зад мен седяха двама души с шапки.

— Два чая! — казаха те на гръцки. Не вярвах на ушите си.

Дадох ухо на разговора им.

— Някои в министерството са получили писма от Пирея — казаха те.

Понечих да отида, да им се разкрия. Но се въздържах.

След малко станаха да си вървят. Платих набързо и тръгнах след тях. Решавах да им заговоря, но пак се разколебавах.

„Нека не се издам сам — рекох си аз. — По-добре само аз и бог да знаем тайната ми и нека той да изведе всичко на добър край.“

Отправих се към кея да намеря някой лодкар и да го попитам кога има параход за Цариград.

Един лодкар ме забеляза и ми заговори:

— Какво търсиш, момко?

— Нищо — отговорих му аз.

— Да не би да искаш да пътуваш?

— Да — рекох.

— За къде?

— За Цариград.

— Аз ще те откарам на кораба — каза той.

— С мен ли бе, с един беден човек, намери да се подиграваш? — казах му аз.

— Не, сериозно ти говоря, утре тръгва един арабски.

— Ако вярваш в бога, кажи ми истината. Аз съм беден човек, да не похарча парите си и остана на улицата.

— Не се бой — каза ми той, — запомни само номера ми, ще те закарам без пари. В кой хотел си отседнал?

— Не обърнах внимание как се казва — отговорих аз.

Скрих името на хотела, за да не му дам никакви сведения.

— Утре — ми вика — ела точно на обяд, за да те заведа да завериш документите си.

А пък аз, нали не вярвах, пак го запитах за кораба, който щеше да замине за Цариград.

— А бре, ахмак такъв — рече ми той, — всеки ден има кораб за Цариград.

— Вярвам ти — казах аз и отидох да се нахраня в една гостилница. От радост не ми се ядеше. Платих и отидох да си легна в хотела. Край нямаше нощта. Мятах се ту на тази, ту на онази страна.

На сутринта, щом се показа слънцето, станах и отидох долу на кея. Там намерих лодкаря и пак го попитах за кораба, който тръгваше за Цариград.

— Параходът се е изправил пред теб като стълб, а ти все още не вярваш? Хайде, по-бързо — каза ми той.

Затичах се от радост към управлението на пристанището.

— Чакай да отидем заедно! — извика ми лодкарят.

— Не, не си прави труда — отговорих аз, — ще отида сам.

Когато стигнах там, пак имаше дълга редица хора. Минаваха пред мен, а аз гледах отвън как писарите пишела нещо бързо върху документите и ги предаваха на ръка. Трябваше да се наредя и аз. Затворих очи и се наредих.

„Дотук стигнах — помислих си аз. — Оттук нататък господ да ми е на помощ.“

— Дай си листа — каза ми писарят, който стоеше на вратата.

Дадох му го. Провери го внимателно. Почнах да треперя.

— Как се казва баща ти? — запита ме той.

— Сулейман — отвърнах аз.

— А майка ти?

— Захрие.

— Кой набор?

— Осми.

— Къде живееш?

— В Тира.

— Добре, ама тук пише Косифопеди.

— Оттам съм.

— Къде отиваш сега?

— В Цариград. Близките ми пристигнаха там и ми пишат да отида да ги взема.

— Откъде дойдоха? — запита ме той.

— От Сърбия.

— Смутно време е сега в Цариград. Защо не почакаш малко да се поуспокоят нещата?

— Не мога — казах аз, — беден човек съм. Ако остана още два дни, ще си изям парите.

— Добре — рече той, — като отидеш в Цариград, иди на Бирларсокак. Ще намериш еди-кой си, поръчал съм му ботуши. Два месеца става вече, и още не ми ги е изпратил. Дай му тази картичка и му кажи да ми ги прати бързо.

— Добре — отвърнах, — непременно.

И отидох да заверя листа си при майора.

Излязох оттам тичешком. Грабнах нещата си от хотела и право на лодката. Там друг отново провери документите ми.

— Всичко е наред — каза ми той, — свободен си.

Тогава лодкарят потегли. Като стигнахме на кораба, там друг отново ги провери.

— Свободен си — ми каза и той.

Качих се на кораба и се извърнах гърбом, да не гледам назад. Запитах едно момче кога тръгва корабът.

— След пет минути — отвърна ми то.

Скоро след това тръгнахме.

На кораба имаше и турци, граждани, които пътуваха за Цариград. До мен една компания ядеше и пееше с кеф. Почна да се мръква. В далечината се виждаха като кандилца светлините на Митилин и турците, мъже, жени и деца, казваха със злост: