Стратис Дукас - Историята на един пленник

— Яж, чедо мое — каза ми той, — не гледай мен. Аз постя. Бях дал обет — ако се махнат гяурите, три години ще постя. И всемогъщият ме чу.

— Да — казах аз, — той, а не силата ни ги прогони.

Не ми се ядеше вече. Хапнах един залък и се оттеглих. Оттеглиха се и другите.

Дадоха ми да си свия цигара и пак почнаха да ме питат откъде идвам.

— От Айдин — отвърнах им аз, — и търся работа.

— Щом си дошъл веднаж тук — рекоха ми те, — не се бой. Ще бъдеш добре. Гърците се махнаха. Ние управляваме сега.

— Да — казах, — махнаха се, да не говорим за тях.

— Бисмил ляхир рахманир рахим! 1 1 В името на бога. — Б. пр.

И разговорът се върна към мен.

— Овчар ли си? — запита ме чорбаджията. — Знаеш ли добре занаята?

— Да — отвърнах аз. — Пробвай ме първо, чорбаджи, и ако видиш, че съм способен, задръж ме.

— Ако си такъв, какъвто искам, от нищо няма да останеш при мен. Как искаш да се уговорим?

— За два месеца — казах, — да се опознаем по-добре, а сетне ще видим. Тогава ще се уговорим отново, за една или две години, както кажете вие.

Казах това, защото се бяхме уговорили с приятеля ми да се срещнем след два месеца.

— Добре — рече ми той, — така да бъде. Колко искаш?

— Петдесет банкноти — казах, — за двата месеца.

А това, което исках, беше колкото за хляба.

— Много са — вика. — Двеста и петдесет брави, трима овчари. Няма сметка. Кажи по-малко. И ако те бива, ако разбираш от занаята, когато изтече първата ни уговорка, ще ти ги дам. Вземи сега трийсет и пет и остани.

— Не, четиридесет — казвам, — ще останеш доволен.

— Е, добре де — вика, — с пет банкноти няма да се опропастя я! Дрехите и храната са от мен, а в града ще слизаш когато си щеш.

Споразумяхме се.

Нея вечер имаха гуляй. Прекарах добре.

— Бехчет — вика ми чорбаджията, — поувлякох се. Ти сигурно искаш да спиш, понеже си уморен.

И ме заведе в одаята. Даде ми една черга и ми посочи някакви дрехи, които жените бяха занесли там.

— На, преоблечи се — каза ми той — и си постели. Твои са.

Не мигнах от страх. Все ми се струваше, че ще ме предадат. Така и осъмнах, загърнат в чергата си.

Около разсъмване чух говор.

— Бехчет — извика след малко чорбаджията, — събуди ли се?

— Да — отговорих аз и скочих на крака.

Измих се набързо. Пихме заедно кафе и тръгнахме за кошарата. Аз пеш, а той на кон. Другите овчари ни чакаха там.

Дойде време да изкараме овцете от кошарата. При изкарването преброих триста брави — млекодайни и ялови, общо.

— Чорбаджи — казах аз, преди да тръгна, — от днес нататък ще ги броя всеки ден и ако някоя се загуби, ще бъде за моя сметка, ако пък някоя умре, ще ти донеса кожата и.

Чорбаджията ме потупа по гърба.

— Както ми каза, Бехчет, Държиш на думата си. Браво!

Вечерта издоих от двеста и петдесет овце петдеоет и четири оки мляко. А на сутринта — осемдесет и шест. Когато дойде, чорбаджията ми се учуди. Пресметна, че това са къде трийсет и две оки мляко повече.

— Вай, вай! — възкликна той. — Много нещо е това. Тук преди имаше гърци и по майсторлък наравно с тях те слагам. От техния сорт си.

— Аз съм от Косифопеди — казах, — а в нашия край освен добитък друго нямаме.

— Браво на мен — похвали сам себе си той. — Сега не мога вече да се оплача, имам си овчар. Доволен съм.

И ми даде да ям халва.

А Хасан заропта, че три години бил на работа при него, но никога не е ял халва.

— Който е способен и трудолюбив — отвърна чорбаджията ми, — ще бъде добре.

Наблизо бяха и кошарите на албанците.

Веднаж бях изкарал овцете на паша — и както си вървях по пътя, чорбаджията на албанците ме причака.

— Язък! — рече ми той. — Харамиса майсторлъка си. Ела при мен, ще те взема само за доенето.

— Не — отвърнах му аз, — уговорили сме се. Не вземам аз думата си назад.

И продължих.

А вечерта албанецът се видя с моя чорбаджия и му каза:

— Брей, къде го намери този овчар? Ще ти го вземем!

— Овцете си давам, овчаря си не давам! — отвърна му той и взеха да се шегуват.

Мина се време. Една вечер чорбаджията ми се върна от Тира и каза:

— Ела да ти кажа една хубава новина.

— Хаирлия да е — рекох.

— В Айдин заловили един гяурин, който бил ратай у турчин и се правел на мюсюлманин.

— Я разкажи по-добре — казах аз — как са го хванали, кучето му недно!

А си бях просто глътнал езика.

— Отишъл в джамията да се моли, а не знаел как да се измие. По това и по някои други неща ходжата го подушил и начаса го грабнали и го обесили на пазара, на големия платан.