Саки - Историята на Свети Веспалий

— Разкажи ми някоя история — каза баронесата, взирайки се отчаяно през прозореца. Навън валеше онзи лек, някак примирен дъждец, който обикновено сякаш се кани всеки миг да спре, а продължава цял следобед.

— Каква история искаш да чуеш? — попита Кловис, като с едно прощално побутване прибра чукчето си за крокет.

— Достатъчно вярна, за да е интересна, но не чак толкова вярна, че да е отегчителна — отвърна тя.

Кловис пренареди няколко възглавници за собствено удобство и задоволство; знаеше, че баронесата обича гостите й да се чувстват уютно, и намираше за правилно да спазва точно това нейно желание.

— Разправял ли съм ти историята на свети Веспалий? — попита той.

— Разправял си ми какво ли не за разни велики херцози и укротители на лъвове, за вдовици на финансисти и за някакъв пощенски началник в Херцеговина — заизрежда баронесата, — за един италиански жокей и за неопитната гувернантка, която заминала за Варшава, а също няколко случки, станали със собствената ти майка, но никога не си обелвал дума за светец.

— Това се случило много отдавна — започна Кловис, — в онази неспокойна и пъстра епоха, когато една трета от хората били езичници, една трета — християни, а последната и най-многобройна трета просто следвали религията, изповядвана в момента от владетелския двор. Живял тогава един цар на име Крикрос, който се отличавал с избухливия си нрав и нямал непосредствен приемник в собственото си семейство. За сметка на това омъжената му сестра го била обзавела с куп племенници, сред които да си избере престолонаследник. Най-подходящ бил шестнайсетгодишният Веспалий, който изцяло се радвал на царското одобрение. Това бил най-хубавият момък, най-умелият ездач и копиехвъргач, а в добавка притежавал и безценната царствена дарба да минава покрай някой молител, казвайки с целия си вид, че непременно би му дал нещо, ако го забележи, но по една случайност просто не го е зърнал. В известна степен и майка ми има тази дарба, способна е да мине усмихната и финансово невредима през някой благотворителен базар, а на следващия ден в истински триумф на безочието да срещне организаторите с онова угрижено изражение, което сякаш казва: „Ех, да бях знаела, че се нуждаете от средства.“ Що се отнася до Крикрос, той бил върл езичник и с изключително въодушевление поддържал култа към свещените змии, които обитавали обвеяната с почит дъбрава на хълма недалеч от царския палат. За личните си религиозни убеждения обикновените хорица разполагали с известна свобода — разбира се, в разумни граници, ала всеки царедворец, който се присъединявал към новия култ, бил гледан отвисоко — не само преносно, но и буквално, като във втория случай гледането ставало от галерията, издигната около бърлогата на царските мечки. Затова настанал небивал смут, когато един ден младият Веспалий се явил на дворцова церемония с втъкната в колана броеница и в отговор на гневните въпроси заявил, че е решил да приеме християнството или поне да предприеме стъпка в тази насока. Ако ставало дума за някой друг племенник, Крикрос навярно щял да прибегне до драстични мерки, като налагане с бич и пращане в изгнание, но в случая с привилегирования Веспалий царят решил да приеме цялата работа горе-долу така, както в наши дни някой баща ще посрещне вестта, че синът му възнамерява да прегърне актьорското поприще. И тъй, владетелят пратил да повикат царския библиотекар. В онези дни дворцовата библиотека била с доста скромен обем и нейният пазител разполагал с много свободно време. По тази причина бил често търсен, за да изправя чуждите дела, когато те криввали от правия път и започвали да създават неприятности. „Налага се да побеседваш с княз Веспалий — подхванал царят — и хубавичко да му изясниш как дълбоко се е заблудил. Недопустимо е самият престолонаследник да дава такъв опасен пример.“

„Но откъде да намеря нужните аргументи?“ — попитал библиотекарят.

„Давам ти пълна свобода да подбираш аргументи в царските дъбрави — казал владетелят. — Ако не можеш там да намериш достатъчно поразяващи и жилави доводи, подходящи за случая, значи си безнадеждно недосетлив човек.“

И тъй, библиотекарят отишъл в гората и събрал отлична колекция от убедителни пръчки и тояги, след което съвестно се заел да втълпи на Веспалий колко глупаво, безобразно и най-вече непристойно било намерението му. Беседата направила дълбоко впечатление на младия княз и му държала влага седмици наред.