Полин Реаж: Историята на О

Предлагайки на читателите романа „Историята на О“, ние си даваме сметка, че определението еротична литература, само по себе си твърде условно, включва широка гама от вариации — от откровената порнография на булевардния автор до еротоманския естетизъм на литературния денди.

Доколкото еротичните произведения не остават извън издателската ни дейност, нека веднага заявим какви няма да бъдат те. Не се включва в нашия интерес четивото, което се ограничава с клиничното описание на самоцелни сексуални жестове и действия. Дори ако не вземем под внимание съображенията от морален характер, които, разбира се, не могат да се пренебрегнат, ние смятаме, че едва ли има нещо по-безинтересно от секса, видян под микроскоп и лишен от своята емоционална и интелектуална аура, изтръгнат от сферата на въображението и на бляна, които единствени придават цвета, аромата, ритъма и остротата на еротичното изживяване.

Колкото и парадоксално да звучи, от истинския еротизъм до поезията има само една крачка и неслучайно мнозина световни поети като Аполинер например са я направили. Да се пише за Ероса, в много случаи е означавало да се извърви пътят към светостта, а не към разврата. И това е точно областта, към която смятаме да се насочим. Ще се постараем да изберем и предложим на читателя онези образци от световната литература, които биха могли да се възприемат в краен случай като литературен афродизиак, но не и като урок по анатомия. И тъй като предизвикателството съставлява открай време очарованието на този вид книжнина, предлагаме като начало „Историята на О“, която заслужено се ползува със статута на скандално четиво по не една причина.

Романът вижда бял свят през 1954 г., но остава незабелязан. Неуспехът му е компенсиран с лихва в началото на седемдесетте години, когато второто издание попада в самия вихър на феминистичните движения във Франция и предизвиква такова възмущение, че започва да се говори за процес. При това се говори твърде упорито и ако все пак процесът е избягнат, то е поради неустановеното по това време авторство на книгата. Заподозрян е естествено Жан Полан, издателят със сходно на обявената авторка име (Нолан-Полин), корифеят на френската критика, всемогъщият законодател на френския литературен вкус, Полан — основателят на списания и издателства, Полан — членът на Френската академия, Полан — стилистът, и очевидно Полан — мистификаторът, който докрай отрича да има нещо общо с „Историята на О“ въпреки изобличаващите го стилистични упражнения, въпреки целомъдрените езикови средства, с които описва гротескни ситуации, въпреки добре пресметнатата игра с предговора, чиято стойност е може би равна на самия роман и като него повдига твърде много въпроси.

Да се задоволим впрочем с Полин Реаж, високопоставена сътрудничка във френско издателство с истинско име Доминик Ори, която се „признава за виновна“ в създаването на О, доказвайки по този начин оспорвания факт, че авторът е жена. Да си припомним също, че О има своята предшественичка в образа на злочестата Жюстин, а Полин Реаж — в ужасния маркиз Дьо Сад. Да приемем най-сетне, че „Историята на О“ е една развита до абсурд идея, една от латентните възможности, които ни предлага битието, дори и ако не приемаме идеята и не бихме се възползували от възможността.

Впрочем трябва ли на всяка цена да търсим в тази книга дълбокомислен извод или обикновена поука? Нима не можем да я приемем като игра на едно развихрено въображение, да й се насладим, без да се ангажираме морално?

„Историята на О“, така или иначе, съществува като културен факт независимо дали го оценяваме с положителен или с отрицателен знак. Нека този факт бъде известен на всеки, който иска да го знае.

Приятно четене!

От българския издател

През хиляда осемстотин тридесет и осма година един необикновен бунт окървавил мирния остров Барбадос. Около двеста негри, мъже и жени, наскоро освободени от Мартенските декрети, отишли една сутрин при бившия си господар, някой си Гленелг, за да го молят отново да ги зароби. Прочетен бил тефтерът с жалбите, вписвани от анабаптистки пастор, който молителите носели със себе си. След това започнали разискванията. Гленелг бил може би непохватен, или прекалено съвестен или просто се боял от закона. Така или иначе, той не проявил разбиране. В резултат на което бил най-напред любезно натупан, а после заклан заедно със семейството си. Още същата вечер негрите се върнали в колибите си, където подновили обичайните си занимания и се отдали на сладка приказки. Губернаторът Макгрегър се погрижил да потуля случая и освобождението продължило победния си ход. Тефтерът с жалбите безвъзвратно изчезнал.