Полин Реаж: Историята на О

Аз сякаш говоря ужасни неща. Възможно е, но тогава значи, че ужасът е насъщният ни хляб, а опасните книги може би просто ни връщат към опасности, които са заложени в нас по рождение. Кой влюбен не би се уплашил, ако измери за секунда истинската дълбочина на клетвата, която дава с лекота и която го обвързва за цял живот? Коя влюбена не би се уплашила, ако осъзнае за секунда значението на „преди теб не познавах любовта“ или „никога не съм обичала, преди да те познавам“ — фрази, които произнася, без да се замисля? Или още, може би с повече мъдрост (мъдрост ли?): „Бих желала да се накажа, задето съм била щастлива, преди да те срещна“. И ето че се хващат за думите й. И ето че един вид — каквото повикало, такова се обадило.

Та в „Историята на О“ изтезания има достатъчно. Не липсват и бичуването, и жигосването, без да говорим за нашийника и за спектакъла на терасата. Изтезанията са почти колкото молитвите в живота на аскетите пустинници и са като тях ясно разграничени, грижливо описани, едва ли не номерирани. Изтезанията невинаги са радостни — искам да кажа прилагани с радост. Рьоне отказва да прибягва до тях, а сър Стивън го върши, сякаш изпълнява задължение. Във всеки случай никой от тях не се забавлява. И у двамата няма нищо садистично. Действието се развива така, като че ли сама О още от началото изисква да бъде наказана, да бъде насилена.

Тук някой глупак ще заговори за мазохизъм. Може, но това означава да се прибави към истинската загадка една измислена, чисто литературна загадка. Що е мазохизъм ? Когато болката е и удоволствие, а страданието — радост? Възможно е. Този вид твърдения широко се използуват от метафизиците — по същия начин те казват, че всяко присъствие е и отсъствие, а всяка дума — мълчание. Не отричам (макар невинаги да ги разбирам), че всичко това има смисъл или поне, че от него има полза. Но тази полза не произтича от практиката, тоест тя не е работа на лекаря, нито на психолога, още по-малко на глупака. Не, ще ми кажат. Наистина става дума за болка, но мазохизмът знае как да я превърне в удоволствие; за страдание, от което той извлича чрез някаква известна само нему химическа манипулация чиста радост.

Това се казва новина! Ще рече, че хората най-после са намерили онова, което с такова усърдие са търсили в медицината, в морала, във философията и религията — средството да избегнат болката или поне да я преодолеят, като я разберат (дори и ако виждат в нея следствие от глупостта и от грешките си). На всичкото отгоре излиза, че те познават това средство открай време, защото в края на краищата мазохистите не са от вчера. Да се чудиш защо не са се отнасяли към тях с повече уважение, защо никой не се е опитал да разкрие тайната им. Защо не са ги приютили в дворци, не са ги затворили в клетки, та по-добре да ги наблюдават.

Може би хората никога не си поставят въпроси, на които тайно да не са си отговорили предварително. Може би е нужно само да установят контакт помежду си, да се изтръгват от самотата си (макар това да е едно от химеричните човешки желания). Е, хубаво, ето ви поне клетката и ето ви в тази клетка една млада жена. Да я чуем.

Тя казва: „Не се учудвай. Вгледай се в любовта си. Би се ужасил, ако за секунда си дадеш сметка, че съм жена, пра това жива. Едва ли ще пресушиш парещите извори на инстинкта, като ги забравиш. Ревността ти не те лъже. Вярно е, че ме правиш щастлива и бодра и хиляди пъти по-жизнена. Но не мога да попреча това щастие веднага да се обърне срещу теб. Дори камъкът пее по-високо, когато инстинктът, е укротен, а тялото отпочинало. Най-добре ще направиш, ако ме държиш в тази клетка и ме храниш, колкото да не умра. Стига да смееш. Всичко, което ме доближава до болестта и смъртта, ме прави вярна. Само когато ме караш да страдам, съм безопасна. Не е трябвало да приемаш да бъдеш за мен бог, ако задълженията на божество те плашат, защото всеки знае, че божествата не са особено нежни. Виждал си ме вече да плача. Остава само да добиеш вкус към сълзите ми. Не те ли привлича шията ми, когато се задушава и неволно потръпва от сдържания ми вик? Чиста истина е, че на среща с нас трябва да се отива с камшик. При това, за не една от нашия пол е необходим деветремъчен камшик“.

После веднага прибавя: „Ама че глупава шега! Ти нищо не разбираш. Ако не те обичах лудо, смяташ ли, че бих се осмелила да ти говоря така? И да предавам посестримите си?“.

И казва още: „Не аз, а въображението ми, неясните ми мечти те предават всеки миг. Изтощи ме. Отърви ме от тези мечти. Измъчвай ме. Поеми инициативата, така че да не ми оставиш време дори да помисля, че съм ти невярна. (Действителността във всички случаи не е толкова страшна.) Но най-напред се погрижи да бъда белязана с твоя знак. Ако по мен има следи от твоя бич или от веригите ти, ако нося халки на срамните си устни, то нека поне всички знаят, че ти принадлежа. Докато ме бият или изнасилват от твое име, това все още ще значи, че мисля за теб, че те желая, че си моята фиксидея. Което и искаше, нали? Е, аз те обичам и искам същото. Ако веднъж завинаги съм се отрекла от себе си, ако устата и слабините и гърдите ми вече не ми принадлежат, аз се превръщам в същество от друг свят, в който нещата имат друг смисъл. Може би един ден няма да се позная. Какво значение имат тогава за мен удоволствието, ласките на всички тези твои пратеници, след като не ги различавам един от друг, след като ти и те сте несъпоставими?“.