Стратис Дукас - Историята на един пленник

— Вземи и тази кошница със смокини — казаха ми те — и я занеси армаган на сестра си. И й кажи, че я чакаме.

Не им отговорих нищо, не намирах думи.

Нея вечер, последната, ядохме, както и при първата, всички заедно и стояхме до късно.

Цяла нощ стоях буден, с отворени очи. Стори ми се най-дългата от всички.

Като се развидели, станахме всички; само стъпките ни се чуваха, приказките бяха малко. Жените изпържиха тиганици с петмез и ми поднесоха от тях с кафе. Хапнахме и си пожелахме скорошна добра среща.

Щом дойде време да тръгвам, ръкувах се с всички.

— Много ви благодаря — казах им аз, — много добро видях от вас.

Чорбаджията ми каза:

— Халал олсун, онутма!

Жените също:

— Онутма!

Простихме се.

Чорбаджията ми яхна коня си, а аз — магарето, и тръгнахме.

Стигнахме в Тира и влязохме в един хан. Ханджията беше от Македония, познат на моя чорбаджия, и той му каза, като мой земляк, да ме придума да остана.

— Не може — рекох, — щом веднаж човек е тръгнал на път, не го връщайте назад.

Казах и на чорбаджията си:

— Не се тревожи. Ще се върна, както ти обещах, стига само той да желае това — и посочих нагоре към небето.

— Добре — отговори ми той, — имам думата ти.

И ми даде пари да му купя от Бруса един тюрбан; даде ми и ханджията 25 банкноти да му купя един червен пояс.

Взех парите и ги сложих в кесията си. Сетне запитах чорбаджията си:

— Документите ми — рекох — в ред ли са или трябва да отида в комендантството да ги заверя?

— Секретарят — отвърна ми той — ще дойде тук, едно младо момче, от жандармерията. Наш човек е.

Почакахме, след малко той дойде. Дадох му документите си и ми ги уреди „Харекет Бруса“, понеже не знаех дали параходите работеха.

— Вземи ги — рече ми той.

— В ред ли са, или им трябва още нещо?

— С тях можеш и до Багдат да отидеш — отвърна ми той.

Но аз пак не се успокоих.

— Защо не ми вярваш? — каза обидено чорбаджията ми. — Аз съм тук известен, честен човек, цяла Тира ме знае. Ала ти ще заминеш и няма вече да се върнеш.

— Само ако умра, чорбаджи. Ако остана жив, чакай ме.

Дойде време за тръгване. Влакът изсвири. Стиснахме си ръцете.

— На добър час! — каза ми той. — Много добро видях от теб.

— И аз от теб, чорбаджи. Господ здраве да ви дава.

И си тръгнах бързо, без дори да се обърна да погледна назад.

Качих се във влака и се свих в един ъгъл. Срещу мен двама евреи и един турчин от Крит разговаряха за гръцката окупация.

— Панайотис беше един от ония, дето вършеха какво ли не, а сега, кучето му недно, научаваме, че бил в Бандерма — казваха евреите и хулеха гърците.

Стоях си в ъгъла и слушах разговора за пленника Панайотис.

— Ние, евреите, непрекъснато подаваме молби да го обесят, но в Тира не се съгласяват.

И както си приказваха, турчинът забеляза, че единият от евреите имаше пистолет в джоба си.

— Ей, чифутино, евреино! — каза му той и се надигна от мястото си. — И още имаш лице да говориш! Когато ние се биехме с гърците, ти какво правеше? А сега носиш и пистолет, дето и ние нямаме право да носим!

И се нахвърли отгоре му да му го вземе.

— От онези евреи ли ме мислиш? — отговори му евреинът.

И се сборичкаха.

— Внимавай! — рече му евреинът. — Аз съм заможен човек и ще си намериш белята!

Слушах ги и ми ставаше кеф; полека-лека обаче обърнаха всичко на шега и се укротиха.

— Евреин си, бре — каза му след малко турчинът от Крит, — и не ти отива пистолетът.

Минахме през Дурали. Тук свършваше нашият край. Свих се навътре, да не ме зърне някое турско око.

Най-сетне стигнахме в Смирна. Отидохме в митницата. Застанахме в редица. Един офицер започна да преглежда книжата ни.

— Вашите документи — каза ни той.

Аз се развълнувах. Все още не вярвах, че документите ми са в ред. Огледах се да офейкам незабелязано Навсякъде желязна ограда. Влязох в редицата и подадох документите си бързо, като се пресегнах през раменете на двама души.

— Буюрун — му казвам, — господин капитан.

— Чакай си реда — казаха ми онези пред мен и ме погледнаха в очите.

— Кой набор си? — запита ме офицерът, ка то се приближих.

— Осми — отвърнах. И кимнах.

Излязох, навън гъмжете от фесове, които сновяха насам-натам. Файтони чакаха, наредени един след друг Файтонджиите плющяха с камшиците си във въздуха. Отидох при един.

— Готов ли си?

— Да, качвай се — отвърна ми той — Накъде?

— На Кордона 2 2 Крайбрежната улица. — Б. пр. — казах аз. — Колко искаш?