Никол Данева: Третият (или Реквием за един убиец)

— Да, знам, но… Чувствам се виновна… Само ако знаех…

— И какво, Дели, щеше да го превъзпиташ ли? Другаде трябва да се търси причината!

— Може би наистина е така… Мамо, май беше права за тройното въже! Чак сега разбирам защо онази жена го спомена…

— Да, детенце, и аз се чудих тогава, като приказвахме за нея, защо ти е наговорила всичко това… Как нищо не усетих, дори те пуснах да излезеш с него в парка!… — въздъхна Гергана. — И все пак цяло чудо е, че не посегна на Магдаленчето! А сега и Мария се върна при нас!… Не знам, мисля, че е чудо…

В късния следобед Александър предложи да се качат отново на вилата. Бяха прекарали почти целия ден в болницата, където дойдоха и леко гузният Виктор с голям букет, и Елена, грейнала от радост за приятелите си. Най-накрая ги бяха изгонили оттам, тъй като при Мария повече нямаше да пускат посетители, за да не се претовари психиката й. Беше още слаба и те напразно чакаха, че може да им разрешат да си я вземат. Чак на следващата сутрин щяло да стане ясно кога ще я изпишат. Очерта се една свободна вечер, която можеха да прекарат сами, без тревоги и съмнения.

Когато пристигнаха във вилата, Магдалена помоли Александър да пусне Реквиема на Моцарт. Той я разбра. Остави я сама в стаята и не я измъчваше с излишни въпроси. Трябваше да мине време, за да изчезне сянката на третия…

Музиката отприщи дълго сдържаната мъка, но тя така и не успя да заплаче, колкото и да искаше. Юли беше толкова отчаян, когато приживе се нарече мъртвец… Преследваше я фразата му „няма да съм жив без тебе“. Да, той бе убиец и тя безумно съжаляваше жертвите му. Но в съзнанието й щеше да остане другият Юли — с омагьосващия глас, горещите устни и силни ръце. И очите на Юли — прогарящи, нежни, пълни с болка, но и с тъмна сила… За този Юли искаше сега да скърби, за да може да продължи напред. Ако искаше да бъде с Александър, нямаше право да го товари със своите незараснали рани от миналото. Трябваше да се сбогува с болезнения спомен и да остави душата на Юли свободно да премине в отвъдното… Ако можеше да заплаче, щеше да й бъде по-леко… Реквиемът свършваше и тя разбра какво трябва да направи утре, за да преодолее болката. Нещо, което дължеше не само на Юли, но и на жертвите му, а и на Дева Мария…

Трябваше непременно да се изясни и с Александър. Не можеше да има тайни от него. Чул финала, той влезе и тя за пореден път почувства как сърцето й прескача само като го погледне.

— Алекс, много грешки направих, но никога не съм… Той не ти е съперник и всъщност никога не е бил!…

— Знам, скъпа. Само дето ти избяга от мен и почти му се хвърли в прегръдките!

— Не беше така! Алекс, мили! Тия обеци и обяснението ти за тоалетната… всичко това звучеше толкова съмнително!

— Истината често изглежда като измислица за разлика от добрата лъжа… А обеците — едно момиче ги намерило, сигурно Мария се е оправяла пред огледалото и ги е забравила. А пък ти, хлапе, трябваше да ми повярваш…

— Съжалявам, бях откачила! Сърдиш ли ми се? Прости ми… моля те… Аз самата не мога да си простя! Бях като замаяна…

— Милата ми! Така се изплаших, че ще скочиш в оная пропаст! Като те знам каква си луда глава…

— Мисля, че Юли разбра… Разбра, че не е заради него, и май това го спря…

— Чакай малко! Аз обаче не разбирам… Нали мислеше, че съм убиец… И въпреки това?…

— Да, мислех… Нищо вече нямаше смисъл…

— Никога няма да си простя, че допуснах да изживееш всичко това!

— Алекс, аз съм виновна, само аз…

— Не ти ли хрумна, че ако съм убиец, нямаше да си жива?

— Да, всъщност не… Бягах най-вече от себе си… Алекс, чуй, искам да ти кажа още нещо. Да ти призная… Съжалявам, мили, може да те заболи, но съм длъжна да изясня нещата. И то сега. Иначе все ще се връщаме към това…

— Дели, миналото е зад гърба ни, остави го!

— Не, Алекс! Трудно ми е, но трябва… Ще ти призная, че той… Че той наистина ме завладя по някакъв начин с неистовото желание, което се излъчваше от него… Не бях влюбена, но… Харесвах го… Дори много…

— Само те моля да не си въобразиш някога по някакъв повод, че те упреквам за нещо, нали?

— Аз се упреквам! Той ме прегръщаше и аз имах желание да потъна, да умра, да ме няма… Докато в твоята прегръдка… Снощи… Снощи беше толкова хубаво… Като че ли умирах и в същото време знаех, че ще възкръсна, за да ме прегръщаш още и още… Разбираш ли ме? Искам да живея, но съм готова да умра за тебе…

— Стига, малката ми! Ще живееш! Дълго и щастливо и аз ще се погрижа за това, любов моя…