Никол Данева - Третият (или Реквием за един убиец)

Напипа на врата му лепенка, докато се мъчеше да го отблъсне.

— Какво е това?

— Дреболия… Не се страхувай, отпусни се… Никога не бих те наранил… Скъпа моя… ще бъда много нежен… Отпусни се… Ще ти дам цяла Вселена от страст и нежност…

— Юли… — трябваше бързо да измисли въпрос! — Юли… Кога… кога разбра, че ме обичаш?

— Любов моя… Помниш ли концерта?

— Да. Ти беше толкова… толкова мил… — тя веднага усети, че това беше грешка, той стана по-настоятелен.

— Тогава разбрах, че никога няма да обичам друга. Само теб. Моя единствена, неповторима… моя богиньо… Любов моя… Без теб съм загубен…

Той ставаше все по-неудържим. Беше като обладан. Магдалена вече едва дишаше, смазана от тежестта му. Губеше сили с всяка секунда. Усещаше, че той няма да се спре, докато тя не изпусне и последния си дъх. Оня тъмен огън в очите му… Била е сляпа… Той напълно е превъртял…

Като светкавица проблесна споменът за молитвата й в немската катедрала. Беше пожелала да обрече себе си, но Мария да бъде спасена. Ако това е цената, тя ще я приеме… Горката й майчица… Как ще го понесе… Александър!… Дали някога би й простил… Поне Мария да се оправи… Мария трябва да живее вместо нея!…

Като се бореше с последни сили, Магдалена започна да вика името на сестра си.

След болката дойде невероятно усещане за лекота.

…Беше много изплашена отначало. Сама в тъмнината, тя не знаеше къде е, не можеше да помръдне, не можеше да извика колко я боли.

Гласът на сестра й идваше оттам, от онова светло място, където преди цяла вечност двете можеха заедно да се смеят и да плачат, да мечтаят и дори да се карат.

Сега тя цялата бе само болка. Океан от болка. Болка, каквато по-рано не познаваше, защото в нея се вливаха безброй реки — реки от чужда и неизличима болка. Разпознаваше покрусата на майката, лишена от единственото си дете, заливаше я предсмъртната му агония, усещаше отчаянието на младежа, загубил своята любима… давеше се в чуждата самота…

Нямаше време, нямаше пространство, нямаше светлина. Само океан от болка. И като остров в него бе гласът на сестра й. Но и той скоро щеше да потъне, ако не успееше да я спре от това, което се канеше да направи. Сестра й беше в смъртна опасност, а тя не можеше дори с клепач да трепне, за да я предупреди…

И ето че най-сетне болката отстъпи. Трябваше само да мине през тунела, за да се освободи завинаги от нея. В дъното му блестеше светлина и тя се устреми към примамливия й блясък. Ставаше й все по-леко, а светлината ставаше все по-ярка. Вече се бе откъснала от земята и летеше към сияйния край на тунела, когато видя как там се появяват очертанията на някакъв силует. Още малко и ще започне да го различава… Една жена я чакаше там и тя знаеше коя е. Вече виждаше един невероятен и прекрасен свят, изпълнен с хармония от багри, светлини и звуци. Нейната покровителка протегна ръка и в същия миг тя дочу името си…

Оттам, от света на болката, който бе останал зад гърба й, я догони гласът на сестра й, който я зовеше. Океанът вече заливаше нейното малко островче…

Жената вдигна и другата си ръка и тя разбра, че може да спре преди края на тунела. Разбра, че има власт да се върне.

Устреми се назад. Към света на болката. Към гласа на сестра си…

Мария отвори очи и видя белия таван над себе си. Някаква сила напираше в нея и със силен вик „Не!“ тя седна в леглото.

Дели! Не! Спрете го! Спрете Юли! Мамо!

И тя протегна ръце към изуменото лице на майка си.

Вратата се отвори и в стаята се втурнаха хора с бели престилки…

Магдалена усети, че тежкото тяло на Юли не я притиска повече.

Той бавно се изправи. Тя изведнъж също почувства прилив на сили и скочи. Стояха един срещу друг. Смая се от промяната в него. Лицето му се състари и някак замръзна като мъртво. Само очите му бяха живи, но искряха като две огромни езера, пълни с болка. Хвана лицето й с две ръце и се вгледа в нея.

— Ти никога няма да бъдеш моя, нали?

Магдалена поклати глава, не можеше да говори.

— Но заради него щеше да скочиш… — той се пресегна и отнякъде в ръцете му се озова пистолет.

Краката й се подкосиха и тя отново рухна в креслото. Затвори очи, за да не вижда дулото. През главата й мина мисълта, че всъщност е по-добре да я застреля, отколкото всичко друго. Усети, че я хваща за ръката и я изправя на крака. Опита да се откопчи, но напразно, пръстите му бяха като от стомана. Натика пистолета в ръката й.

— Застреляй ме!

— Не, не мога — изпълнена с ужас, тя изтърва оръжието на пода.