…Николай затвори телефона, взе своя пистолет и слезе при групата за задържане. Тръгнаха.
Предстоеше им да арестуват Юлий Костов по подозрение в тежки серийни убийства.
— Измъкнахме се! — дочу тя гласа на Юли и отвори очи. Вече бяха в покрайнините на града. Черната тойота я нямаше. С непозволена скорост Юли взе останалото до дома им разстояние. Странно, но нито един катаджия не се изпречи на пътя им.
— Нямам ключове, забравих си чантата… — сети се Магдалена във входа на блока. — Мисля, че няма никой у нас.
— Ела при мен. Ще изчакаш там майка си.
— Добре — прие тя и се качи с него в асансьора. Едва се крепеше на краката си. Той я подхвана леко за лакътя. Помисли си, че може би трябва първо да провери има ли някой вкъщи, преди да се качва при Юли, но нямаше сили. Ще се обади по телефона.
Той отключи и й направи път да влезе.
Магдалена седна в едно кресло и затвори отново очи. Беше като прегоряла отвътре. Александър… Имаше му пълно доверие… Как успя така да се заблуди… Къде сбърка в разсъжденията, за да насочи подозренията си в грешната посока? Как ще живее сега с тази невъзможна любов, без бъдеще… Усети ръцете на Юли върху раменете си, беше застанал зад креслото. Не искаше никой да я докосва. Не и след Александър…
— Юли… Тебе… разпитваха ли те?
— Да, викаха ме вчера в полицията. Разпитваха ме къде съм бил на определени дати. Защо?
— И тебе ли? — машинално повтори въпроса си тя. Като вихър пред очите й мина снощният разговор с Александър. Подкачаше я, че тя пак ще го подозира… Или е опипвал почвата?
— Да, не разбирам защо. Може би проверяват всички, които са контактували с Мария?
— Може би… — не й се говореше. Юли не знаеше нищо за нейните съмнения. — Тебе… питаха ли те за мен?
— Не само за теб… И за Виктор, и за… Александър… — тя се насили да произнесе името му.
— Ти… Ще ми кажеш ли защо беше с него? Обичаш ли го? Защо бягаше? Какво ти направи? — той заобиколи креслото и я гледаше, сякаш искаше да проникне в мозъка й.
— Юли, моля те, не ми задавай сега въпроси… — вътре в нея всичко кънтеше от болка. Как ще живее с мисълта, че Александър е убиец…
— Променила си се… — той коленичи пред креслото и се взря в очите й. — Очите ти не са същите. Любов моя, ти ме гледаш и не ме виждаш, слушаш ме и не ме чуваш. Къде си?
— Не съм и никога няма да бъда същата…
— Вчера беше мила с мене. Вчера ми позволи да те целувам. Нима се лъжа, че ти беше приятно?
— От вчера… се случиха толкова много неща. Недей, Юли, не ме докосвай… моля те…
— Какво ти направи онзи човек?! Мила моя, защо бягаше от него?
— Обеците на Мария бяха у него…
— Какво?! Но тя нямаше… — Той млъкна, без да довърши изречението.
Изведнъж скочи със силен вик, като се държеше за главата. Магдалена го загледа с ужас. Беше като вцепенена. Сега вече разбра всичко. Твърде късно…
— Наистина съм идиотка… Ти си бил, нали?!
— Всичко ще ти обясня. Не исках да става така! Повярвай! — той отново коленичи и хвана креслото с двете си ръце, като все повече се приближаваше към нея. — Нещо става с мен. Ти си единствената, която може да ме разбере! Дори майка ми не ме е обичала! Ти си единствената, заради която живея. Ти си моята богиня, а всичко друго няма значение! Любов моя, ще сложа целия свят в краката ти, имам всичко, пари, кариера! От полицията нямат нищо срещу мен, можем да заминем… Не съм виновен, любов моя! Онези момичета… те се осмеляваха да приличат на тебе, те бяха само твои копия… жертви на твоя олтар. Бях внимателен с тях… заради тебе! Те не почувстваха болка, сигурен съм! Трябваше да го направя! Любов моя единствена… знам, само ти можеш да ми простиш… Само твоята прошка ми е нужна…
— А болката на Мария? — Магдалена беше като в капан, притисната от Юли в креслото.
— Любов моя, съжалявам! Не знам какво стана. Беше по-силно от мен. Моля те, прости ми!
— Пусни ме! — тя се опитваше да го отхвърли от себе си, но безуспешно. Сети се за неговата хватка. Беше загубена. Той покриваше лицето й с целувки. Трябва да му говори. Трябва да му отвлече вниманието, да го забави. Александър трябва скоро да дойде… дано е успял да слезе по онзи хлъзгав път от планината… Господи, как го бе обидила!…
— Защо избра мене? А не Мария? Тя е същата… Ние сме копия…
— Не! Не сте! Помислих Мария за тебе, но нещо в мен откри разликата… Любов моя… Не се страхувай…
— Юли, недей, почакай… Затова ли я нападна?
— Може би, не знам… — той я целуваше, а тя се учуди на себе си, че забелязва такава подробност като това, че дъхът му вече не бе така свеж. Явно цялата нощ бе пушил.
Читать дальше