Никол Данева - Третият (или Реквием за един убиец)

Тя се усмихна, леко се освободи от прегръдката му и тихо слезе долу. Беше ожадняла. Надникна по шкафовете в кухнята и реши да приготви закуска, но преди това трябваше да се облече. Само по тениската на Александър й беше хладно. Тръгна да си търси дрехите и се зачуди как са успели да се озоват на толкова невероятни места. Нямаше спомен как частите от тоалета й са се разхвърчали така из хола. Докато ги събираше, реши да подреди и дрехите на Александър. Един негов чорап беше виснал от полица на библиотеката. Изведнъж дъхът й секна.

На горния рафт проблясваха сребърните обеци на Мария. Машинално ръката й се вдигна към ушите, тя имаше същите, но много добре помнеше, че тръгна изобщо без всякакви бижута. Не бяха нейните, очите й не я лъжеха. Това бяха онези обеци, с които Мария е била в деня на нападението — с форма на разширяваща се като конус спирала. Същите, за които я питаше капитанът… Целият свят изведнъж се сгромоляса. През главата й като вихър прелетяха думите на Александър за балтона и календарчето — как я убеждаваше, че не биха могли да бъдат негови… намеците, че в душата на всеки има добро, че всеки има нужда от любов… Той просто я е омагьосвал със своите приказки!…

В следващите мигове Магдалена действаше импулсивно, без да може нито да разсъждава, нито да спре обзелата я паника. Облече се със страхотна бързина и хукна по стълбите нагоре, като стискаше в ръка обеците. Нахълта в спалнята и с вик „Ти си бил!“ ги хвърли върху него. Той стреснато скочи.

— Ти си бил! — повтори тя. — Ти си нападнал Мария! Цяла нощ ме лъжеш, а аз, глупачката, вярвам!

— Грешиш, Дели! Намерих ги! — извика той, отметна завивката и тръгна към нея както си беше без дрехи.

— Стой там! Да не си мръднал! — изкрещя Магдалена и грабна с две ръце от близкото шкафче една настолна лампа. — И не смей да ми викаш Дели!

— Няма… Само се успокой! Повярвай ми, намерих ги в „Арките“, отзад в тоалетните… Едно момиче…

— Глупости!

— Сигурно Мария ги е забравила там…

— Ама какво правят тук?! И не мърдай, че ще ти строша главата! — викна тя и вдигна заплашително лампата.

— Дел… Магдалена, исках да ги върна на теб…

— Не вярвам! — извика тя.

— Бяха в джоба ми и щях да ти ги дам, но ги оставих… после съвсем ги забравих…

— Не вярвам! Лъжеш ме! — и тя с все сила запрати лампата в неговата посока, но без да го цели. — Ти си бил, а аз те обикнах!… — извика тя с пресекващ глас, обърна се и се затича надолу, като едва виждаше стъпалата.

Александър изскочи след нея.

— Магдалена, не прави глупости! Върни се! — извика той, но тя вече бе затръшнала външната врата.

Магдалена тичаше по шосето надолу към града. Подхлъзна се на няколко пъти и си разкървави ръката. Навалелият през нощта сняг скриваше хлъзгавите участъци отдолу. Добре поне, че се беше облякла подходящо за планина, мина й през ума. Още докато се приготвяше за срещата с Александър, бе взела решението да дойде с него на вилата му.

Денят бе слънчев и тих. Когато снощи пътуваха във виелицата нагоре, тя не бе успяла да види нищо, но сега още по-малко имаше възможност да се наслаждава на красивите гледки. Някъде отгоре чу шум на мотор. Досети се, че Александър вече бе успял да се облече и я догонваше. Огледа се. Наоколо нямаше никакви къщи, никой, от когото да потърси помощ. Нямаше и телефон, за да се обади. Заедно с чантата й той бе останал горе във вилата.

Горе, където бе прекарала най-фантастичната нощ в живота си… Ласките на Александър… Кожата й пламна от спомена за неговите устни… Ръцете му… И думите, че всеки мъж е ловец! И обеците на Мария! Розичката на Мария и розите, които й подари снощи… Неговите изкусни милувки… и онзи сън, в който я нападаше… „Искала си да ми се отдадеш, но си се страхувала да го признаеш дори пред себе си…“ Ако можеше да не се събужда в този кошмар!… И дали бягаше от един убиец, от човека, нападнал сестра й, или от чувствата си към него?…

Опита се да тича по-бързо, но вече изнемогваше. Отдолу иззад завоя изскочи сребрист джип. Магдалена застана по средата на пътя и размаха двете си ръце. Мощната кола спря до нея със скърцане на спирачките и отвътре изскочи Юли. Този път беше с яке.

— Обръщай! Юли, веднага обръщай! — извика тя и се хвърли към него. Залитна и той я хвана да не падне.

— Магдалена! Знаех, че ще те намеря! Влизай! — отвори й той вратата, седна на мястото си и бързо завъртя волана да направи маневрата.

— Как разбра къде съм?

— Досетих се…

— Но откъде знаеше, че аз… че Алекс има вила тук?