Никол Данева - Третият (или Реквием за един убиец)

— Да… но как искам всичко това да е свършило!… Изморих се — след разговора с майка си тя отново седна пред камината и с някаква обреченост се загледа в пламъците.

— Имай ми доверие. Послушай ме и всичко ще бъде наред. Нещата сами ще застанат на местата си, само не се набърквай!

— Лесно е да се каже… Добре, де! Поне тази вечер ще се опитам да си дам таймаут! И ще се радвам на момента. И на всяка дреболия. Като онези глинени човечета върху камината например!

— Тези човечета, както ги нарече, са символ с особено предназначение. Тъй като огънят създава земята, тази глинена двойка върху полицата поема неговата сила. И така увеличава енергията в този сектор от стаята, който по древната традиция на фън шуй отговаря за брака и партньорството и чийто символ е земята…

— Нищо не разбрах!

— Някой път ще ти разкажа, ако ти е интересно. Това е едно старо, старо китайско изкуство да се живее в хармония с енергията на заобикалящия ни свят. Не се иска много… просто няколко добре подбрани символа на съответните места. Е, при добра планировка на жилището, разбира се.

— Ха! И ти ли се интересуваш от фън шуй?

— Защо? Кой друг още?

— Не знам… Нещо напоследък много често взех да чувам за този фън шуй…

— Защо се учудваш… На Изток го почитат, а на Запад печелят луди пари от него. И твърдят, че помагал…

— На теб помогнал ли ти е?

— Донякъде…

— А тези човечета? Намериха ли ти партньор?

— Много взе да питаш! Пък и отскоро съм ги сложил! Може би вече действат…

Телефонът на Магдалена отново иззвъня и тя чу гласа на Юли. Кръвта се смъкна от лицето й.

„Здравей, извинявай за късното обаждане… Исках само да те чуя. Вкъщи ли си?“

— Не. Защо… защо питаш?

„Всъщност, глупав въпрос от моя страна… Видях, че замина… Къде си?“

— Аз… — тя не можа да продължи и се загледа в огъня с широко отворени от уплаха очи.

„Защо мълчиш, любов моя? Безпокоя се за теб! Кажи нещо…“

— Не мога…

„Мислех, че между нас има нещо повече… Очите ти, устните ти говореха, без думи… Защо… Защо тръгна с него?“

— Ти би трябвало да знаеш…

„Не знам… Не разбирам… Знам само, че ни беше добре и на двамата… Забрави ли?“

— Не, нищо не мога да забравя!… И Мария не мога да забравя, ако разбираш за какво ти говоря!…

„Любов моя, правиш ужасна грешка…“

— Магдалена, той ли се обажда? — Александър издърпа от ръката й телефона и чу края на фразата.

— Слушай, копеле… — извика той, но отсреща Юли затвори, а Магдалена изтръпна от яростта, която чу в гласа на Александър.

— Защо разговаряш с него? — обърна се той към нея с толкова нежност и болка, че тя почувства как й се завива свят.

— Мислех, че ще мога да му кажа какво открих…

— Защо? За да го предупредиш ли?

— Ами ако бъркам? Ако е някой друг?!

— Ако е друг, просто няма да те пусна повече и на крачка от себе си, докато не го открият! Я се виж, на човек не приличаш! Толкова си бяла, като някоя статуя!

— Изморих се, Алекс… Искам вече всичко да свършва…

— Магдалена, мило момиче… Обещах ти да те пазя… — той я прегърна през раменете. — Повярвай, света ще преобърна за тебе. Искам отново да бъдеш каквато беше… Остави вече тези мисли…

— И аз това искам…

— Доведох те тук, за да те откъсна от тях, да ти дам поне малко спокойствие… Искаш ли повече да не говорим за това? Виж кое време стана! Ще хапнем ли най-сетне нещо? Всичко изстина, но мога да го позатопля.

— Не, и така става.

— Ти днес яла ли си нещо друго освен оная салата в „Уго“?

— Не знам. Май не. И току-що почувствах, че съм страшно гладна.

Те седнаха на масата и Александър се засмя, като видя с какъв апетит Магдалена са нахвърли върху всичко онова, което по-рано отричаше, че ще яде. Моцарт много отдавна бе свършил и той пусна телевизора, за да чуят късните вечерни новини. Тъкмо навреме, защото започна криминалната хроника. Когато тя приключи със съобщението, че Виктор Христов е пуснат от ареста, без да има нов задържан по делото, Александър бурно изрази недоволство. Очакваха повече. Май Магдалена наистина бе права, че е изпреварила с едни гърди полицията.

Александър отново пусна музика, този път нещо съвременно, тихо и приятно. Подсети Магдалена да се обади на майка си, после пак седнаха пред камината. За да им е по-удобно, бе постлал един дебел китеник на пода. Тя искаше да гледа играта на пламъците и да не мисли за нищо. Чувстваше се изчерпана. Облегна се на сгънатите му крака, а той зарови ръка в косата й, като леко я милваше. Желанието й да не мисли обаче беше по-слабо от стремежа да стигне до дъното на истината. Мозъкът й продължаваше да проиграва отново и отново събитията от последните дни.