Никол Данева - Третият (или Реквием за един убиец)

— Знаеш ли, когато се заричах да унищожа този, който е нападнал сестра ми, той нямаше лице. Но сега чувствам, че ако ми дадат пистолет в ръката, не бих могла да застрелям Юли.

— За разлика от мене… — измърмори Александър. — И май те помолих нещо?

— Не разбираш… Аз също не разбирам… Трябва да го преодолея някак, а не знам как… Докоснах се до нещо, което не мога да изразя с думи. От негова страна нямаше агресия към мен… точно обратното. И аз бях някак…

— Момиченце, не ме дразни! — той я хвана за брадичката и повдигна лицето й към своето. — Аз съм миролюбив човек, но всичко си има граници!

— Друго исках да кажа! Но ти с твоята егоцентричност…

— Ако намекваш, че във всеки мъж се крие един потенциален ловец, независимо от методите му, права си. Признавам, че и аз не обичам да губя битки. Добре! Поне вече не ме обвиняваш, че съм все правилен! Не харесвам правилните хора.

— Ти отначало се преструваше на такъв. Разбрах го тази вечер, след като ме наруга. Но така ми харесваш повече. Не, не това, че беше груб… Исках да кажа, че с Юли… Ох! — извика тя, защото той леко й беше дръпнал косата. — Добре де, няма да му споменавам името, но с него имах желание да се представям за по-умна, по-добра, отколкото съм. Докато с теб не е така. Не е нужно да играя роля, да се мъча да ти се харесам… Но ти с твоята мъжка суетност пак ме разбра накриво!

— Благодаря ти, мно-о-о-го ме зарадва! Казваш ми в очите, че съм двуличен, суетен и невъзпитан… И егоцентричен! Заявяваш, че не заслужавам заради мен да направиш и най-малкото усилие да ми се харесаш… И като капак на всичко ме сравняваш с един убиец!

— Алекс! Не е така! Преувеличаваш! — Магдалена се обърна към него разтревожена. Знаеше, че се шегува, но разбра, че най-накрая май жестоко го е засегнала.

— Напротив. Казах ти и по-рано, че бих искал да те нося на ръце, но, изглежда, съм сбъркал.

— Не искаш ли вече? — с явна тревога го попита тя.

— Първо трябва да си купя ръкавици.

— Моля? — тя го погледна неразбиращо.

— А как се носи такъв таралеж като тебе?

Магдалена от облекчение така се разсмя, че се търкулна по гръб върху китеника. Александър легна до нея, като подпря главата си на сгънатата в лакътя ръка. Така му беше по-удобно да се радва на засмяното й лице. Тя виждаше усмихнатите му очи съвсем близо над себе си. Изведнъж спря да се смее. Протегна ръце и ги сключи на врата му. Със силно и рязко движение го наклони към себе си и впи устни в неговите. Те бяха изненадващо нежни и ненаситни. Като на мъжа от съня й…

— Не ме пускай! — прошепна между целувките. — Прегърни ме силно! Страх ме е…

— От какво? С теб съм… Вече не трябва да се страхуваш…

— Страх ме е да не е сън и да изчезнеш…

— Няма, реален съм. Толкова реален, колкото искаш… Но ти обещах да не…

— Забрави!…

За първи път от много време насам тя беше наясно със себе си. Искаше това, което беше неизбежно да се случи…

Магдалена се събуди и отначало не разбра къде се намира. Стаята беше непозната, но не беше сън, изобщо нищо не бе сънувала. В следващия момент споменът за изминалата нощ я връхлетя и тя се обърна към Александър. Той спеше още и тя се загледа в него. Ласките му изобщо не бяха мечешки… Може би от престоя си на Изток бе научил много в областта, в която работеше, нямаше как да прецени това, но че беше овладял до съвършенство изкуството да се люби, се убеди без всякакви съмнения. Той успя да я дари с мигове на върховен екстаз, които дотогава не познаваше. На интереса й за уменията му отвърна, че „в любовта, както и в боя, са нужни сърце, техника и силно тяло“. Магдалена щастливо се сгуши до него, като леко го помилва. Без да се събужда, той протегна ръка и я прегърна. Странно, но не изпитваше угризения към Мария — Александър някак успя да й внуши, че състоянието на сестра й няма да се влоши, ако се отдаде на чувствата си. И тя се отдаде с такова упоение, че не усети кога трепкащото в гърдите й голишарче се превърна в красива и волна птица. А тя самата под неговите ласки от влюбено момиче разцъфна в жена, познала не само най-дълбокото удоволствие, но и обичта.

След първата вълна на неутолима страст бяха седнали уморени и разнежени пред камината, загърнати двамата с едно одеяло, когато си спомниха разговора за късметите. Тя се протегна и с блаженство в гласа заяви, че нейният се бе изпълнил. „Значи сега е ред на Мария, трябва да се сбъдне и нейният късмет“, убедено отсече той. „За тебе — любов, за нея — здраве, а искаш ли да знаеш на мен какво се падна?“, попита я и тя го загледа с очакване, защото той се усмихваше и бавеше отговора. „Път за двама, така ми беше написано на листчето. Леля ми, тя е доста старичка вече, ги измисля едни такива…“ В стаята бе доста топло, камината пращеше и хвърляше отблясъци, с разгарянето на пламъка кипваше отново и кръвта им… В един момент го чу да я нарича с името, което й беше измислила Мария, когато бяха малки. „Откъде знаеш, че ми казват Дели?“, попита го тя. „Не знаех, прилича ти, някак ми дойде на езика. Може ли?“, отвърна той и Магдалена се бе съгласила. Тогава й напомни обещанието си, че ще я познава вече и с вързани очи, и тържествено измоли разрешение да опознае с устни територията…