Никол Данева - Третият (или Реквием за един убиец)

— Знаех от по-рано… Стой вътре и не мърдай! — извика той и излезе от джипа.

С фонтан от снежни пръски до тях спря черната тойота. Юли застана по средата на пътя и с ледено спокойствие зачака съперника си.

— Магдалена, веднага излизай оттам! — извика Александър и се устреми към него.

— Отдавна търсех среща с вас! — усмихна се Юли, без да трепне.

— Какво съвпадение! Аз също! Магдалена, излизай!

— Тя ще дойде с мен, а вие ще останете тук! Завинаги! — в гласа на Юли прозвуча недвусмислена заплаха.

— Грешиш! Този път не си познал! Магдалена!

— Не понасям да ми говорят на ти — бавно отвърна Юли, а в следващия миг вече бе заел стойка. Александър моментално реагира.

Това, което последва, стана мълниеносно. Магдалена не разбра кой нанесе първия удар. Тя с ужас наблюдаваше как двамата се бият. Имаше чувството, че сънува. Че това е кошмар, като тези от последните й нощи. Че сега ще се събуди и няма да гледа как като в някакъв екшън двамата мъже си разменят удари. Знаеше от капитан Стоев, че са много добри в източния бой, но това, което ставаше, надмина всичките й представи. Беше й ясно, че са решени да се бият до смърт. До един момент като че ли никой нямаше предимство, но ето че Юли удари доста лошо Александър и той залитна. Веднага обаче скочи и отби следващата атака. Магдалена нямаше повече сили да гледа това. Не искаше пред очите й да бъде извършено убийство. Излезе от колата, отиде до края на пътя и надникна. Стръмнината бе доста страховита.

— Спрете! — извика с все сила. Мъжете продължаваха да се бият. — Спрете, или ще скоча! Чувате ли! Спрете!

Александър за момент погледна към нея и това му струваше един страхотен удар, от който се строполи, загубил съзнание. Юли беше замахнал да го повтори, когато Магдалена с вик се втурна и се вкопчи в ръката му.

— Не, Юли! Ако ме обичаш, недей!

Тя видя с какво усилие той отпусна ръце, усещаше дори през плата на якето напрегнатите мускули. Лицето му бе изкривено от ярост. Магдалена хвърли поглед към Александър.

— Жив ли е?

— Надявам се да не е! — със стиснати зъби пророни Юли.

Тя клекна до Александър и забеляза, че диша. Ако можеше самата тя да издъхне тук, до него… Ръката на Юли я вдигна и почти я понесе към колата. Седнаха вътре. Магдалена имаше усещането, че не само ръцете и устните й, а всичко вътре в нея трепери. Отправи поглед към Юли. Той дишаше тежко и толкова здраво бе стиснал волана, че пръстите му бяха посинели.

— Тръгваме. Сложи си колана! — каза след едно последно дълбоко вдишване и издишване, като запали мотора.

— А той? Така ли ще го оставим? — тя се обърна да погледне назад към останалата просната в снега фигура.

— Друго не заслужава… — промълви и стисна челюсти.

Повече не проговори, мълчеше и караше бързо, като хвърляше погледи в огледалото за задно виждане. След един завой зад тях се появи тойотата. Странно, но треперенето й премина…

— Дръж се здраво! — извика Юли и настъпи педала. След кошмара на боя сега Магдалена попадна във вихъра на едно лудешко спускане. Затвори очи и отправи гореща молитва незнайно към кого, незнайно точно за какво…

В съзнанието й изплуваха отделни случки и фрази. Майка й в детството им ги утешава след разправия със съседско момче: „…който обиди близнак, има не един, а двама врагове…“. Само че тя сега е сама в усилията си да отмъсти за сестра си… Циганката казва на Мария: „…едната лежи, другата бяга…“. Ето тя сега бяга… И дали ще оживее? Юли й шепне: „…без теб няма да съм жив…“. Александър я целува: „…сега ще те познавам и с вързани очи…“. Александър… А колата се люшка и поднася на завоите… Клаксони…

Николай затвори телефона и с облекчение помисли, че поне Магдалена е в безопасност. От майка й научи, че заминала извън града с Александър. Не би и могъл да желае по-добро развитие на събитията от това. Можеха да задържат опасния убиец-психопат, без да рискуват живота й. Много не вярваше, че се е стреснала след разговора с него, затова почувства, че поне този товар му се смъква от плещите.

…Снощи се бе обадила една възрастна дама, разтревожена от подозренията си. От репортажите научила, че серийният убиец взимал по една обеца от жертвите си, а току-що я било спряло малко момче, което държало цяла шепа единични обеци. За първи път в практиката си Николай изпита благодарност към журналистите — именно заради тях имаха сега тази толкова ценна информация. Жената бе много разтревожена, но не можа да съобщи нищо повече за момчето освен външния му вид. По всичко личало, че е бездомник. Вече се бе стъмнило, когато получиха това сведение и нямаха никакъв шанс да го издирят. Кой знае къде се е завряло… На сутринта още със съмването двамата с лейтенанта бяха започнали методично да обхождат квартала, където най-вероятно обитаваше момчето. Разпитваха продавачи и собственици на магазинчета, будки и дребни квартални заведения. Надничаха по мазета, качваха се по тавани… Най-накрая късметът им се усмихна и те сгащиха малкия на другия край на квартала, доста далече от неговото мазе. Закараха го в управлението, дадоха му топло какао и кифла и го предупредиха какво го очаква, ако не отговаря на въпросите. След съвсем кратко уговаряне момчето се отприщи. В интерес на истината бе твърде уплашено от това, на което бе станало свидетел, и с облекчение посрещна възможността да сподели тайната си. Даде доста точно описание на мъжа и те веднага го разпознаха. Дори им разказа за кутията, в която открило бижутата. Като награда му обещаха да го закарат до Дома, където вече искаше да се завърне. Николай веднага се обади да им дадат подкрепление. Възможно бе обектът да е въоръжен. Бяха го проучили и знаеха, че баща му като служител на органите е имал пистолет, който най-вероятно е оставил в дома си, преди да замине за Щатите.