Мартин Дамянов - Ето го, идва животът

— Това трябва да е тук. — изкрещя Питър и със сетни сили отмести камъка, който преди доста време беше положил сам и то с лекота. — Видя отвора и пъхна там енергопреносителя. — Електричен извод, така си и мислех.

Питър погледна индикатора върху енергопреносителя, който трябваше да покаже края на зареждането му.

— Най-сетне. — извика той.

— ОТКАЖИ СЕ! ТЕ НЯМА ДА ТЕ ПОСЛУШАТ!

— Ще видим. — извика Питър и се завтече към най-близкия робот, но устремът му бе внезапно преустановен от един камък, който падна върху робота и измачка бронята му. Питър подскочи като ужилен и се стовари върху следващият. Върху неговата броня се белееше едно „А“. — Да видим, Ейти, ти ще ме послушаш ли. — изпъшка той и натика енергопреносителя в слота. — Събуди се!

— Слушам. — каза просто Ейти и стана.

— Избий тази врата, Ейти. — посочи вратата Питър.

— ИЗВАДИ ЕНЕРГОПРЕНОСИТЕЛЯ, ЕЙТИ!

— Аз съм човек, Ейти, слушай мен!

— АЗ СЪМ ТВОЯТ СЪЗДАТЕЛ!

Ейти за миг се обърка сякаш сверяваше данните от паметта си, защото създател и човек за него явно бяха едно и също. После се размърда, стигна до вратата и я блъсна с всичка сила. Шум от разбиване на врата и посипване на трески се смесиха с едно „НЕ, ЕЙТИ!“ и оставиха двамата човеци да излетят навън, в металния коридор, където уплашени ги чакаха други двама човека.

Прелитайки край Ейти, Питър едва успя да забележи как той извади енергопреносителя и се просна на пода сред дъжд от камъни. „Машина“ — помисли си Питър и се усмихна. Той просто бе изпълнил заповедите по нарастване на приоритета.

— Какво ще правим сега? — попита задъхано Питър.

— Първо ще трябва да спрем тази луда машина докато не се е смахнала съвсем. След това… ами, предполагам ще трябва да ти преотстъпя жена си за известно време, докато ремонтираме Пин. — каза Джон с пресъхнало гърло.

— Аз нямам нищо против. — усмихна се Елиза и тази усмивка стопи окончателно стоманената преграда в Питър.

Той вече беше човек.

Експедицията към Атикус трая двеста и четиридесет земни години, носеше на борда памет-изкуствен интелект (ПИИН), апаратура за възпроизвеждане на живот и готови матрици, специално пригодени да понесат върху плещите си тежката задача. Това бяха роботите — двадесет и шест на брой всеки, от които бе разделен на биоразтворими компартменти, и играеше роля на специфичен биореактор, в който като в магическа сфера се срещаха факторите на растежа, наследствените носители, и специализираните белтъци, за да създадат най-великата магия на света — Животът.

Зети беше първи, последва го Игреци, тя беше жена. Малко преди да дойде ред на Хикси, програмата претърпя срив, няколко от интегралите на ПИИН се повредиха, породи се нова вълна, която потече по фините канали на ПИИН и доведе до неговото „самоосъзнаване“. Който кажеше, че това бе случайно, щеше да се окаже пълен глупак. „Осъзнаването“ на ПИИН отне време, роди се Джени — първото дете от изкуствено създадени индивиди.

ПИИН реши да убива, за да живее, но се провали, защото не подозираше колко голяма може да бъде силата на създаденият от него живот. ПИИН беше поправен и продължи да създава живот, първо защото това беше неговата основна функция и второ, защото веднъж вкусил частица от тайнството той не можеше да не се стреми към него. Така ПИИН вършеше това, за което беше създаден и то с все по-голямо настървение. Такава бе съдбата на ПИИН — машина, която създава живот, но никога не би могла да бъде обладана от него.

Все пак остана едно утешение за ПИИН, един призив неотменимо свързан с неговата предопределеност, защото всяко следващо същество, което създаваше ПИИН бе по-съвършено и по-приспособимо за живот от предходното, правопропорционално на стремежа на самата машина. А, призивът, който остана за ПИИН, който ПИИН изрече точно двадесет и шест пъти, всеки път с все по-голямо въодушевление бе:

— Ето го, идва животът!

Само че го казваше тихичко…

© Мартин Дамянов

Източник: http://sfbg.us

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1326]

Последна редакция: 2006-08-10 20:36:34