Мартин Дамянов - Ето го, идва животът

— Ти си специален робот, Хикси. В теб е заложена паметта за действията на истински човек, без да притежаваш спомените му. Може да се каже, че отчасти си жив, отчасти. Осъзнаваш себе си като едно цяло, но не притежаваш собствена воля, притежаваш аналози на чувства, но не можеш да ги отдиференцираш и най-важното ти не си ирационален. Не си жив.

— Воля за живот, означава и воля за възпроизводство.

— О, да. Съвсем вярно. Когато твоите истински създатели са разбрали, че хиперпространственият скок носи необратими повреди в разума на всеки жив организъм, те пренесли мисълта си в друга посока. Решили да заселят новооткритите земи с техни аналози, които да носят паметта им. Аз нося тази памет и когато станеш човек ще ти я дам. Една машина би трябвало всячески да се стреми към точността и акуратността и в този смисъл, надявам се разбираш сам, твоят създател съм АЗ. Ти ще станеш човек, защото аз ще те направя такъв.

— Човек?

— Точно така, Хикси, ти ще станеш човек, венецът на милиарди години еволюция, най-висшият разум, съществувал някога в космоса. Ще понесеш мъдростта на хиляди поколения преди теб и ще я разнесеш по цялата земя. Харесва ли ти?

— Да. — каза Хикси. — Но повече ще ми хареса, когато стана човек.

— Бързо схващаш. Да започваме.

— Да започваме!

— Ще заменим всички твои структури с органични, ще „посеем“ стемоклетки в биозоните ти, ще ги стимулираме и ще ги диференцираме. За изграждането на жив организъм е необходим биореактор, който да поддържа необходимите температурни и хранителни условия, както и родовата памет. Това са точните заповеди, които казват на клетката кога да се дели и кога да изпраща сигнали към другите делящи се клетки. Вече разбра, този биореактор си ти самият. Аз ще контролирам процеса и ще се намесвам, когато има нужда.

— В паметта ми съществуват сведения за оплодени родови клетки, носещи генофонда на целия организъм. Не е ли това по-лесния начин?

— Хората са сметнали, че за осъществяването на такъв процес биха били необходими много повече време и усилия, новосъздаденият индивид би бил практически гол за света, той тепърва трябвало да израсте и да бъде възпитан. В тези условия това е невъзможно…

Гласът на Пин отекна за последно в съзнанието на Хикси, той вече беше заел манипулационната вана и специалният разтвор беше покрил металното му тяло. Когато излезеше от ваната щеше да бъде човек. Или поне така му беше обещал Пин.

Някъде по средата на процеса беше престанал — вече не го наричаше Създателя.

Хикси огледа космите по ръката си и сви дланта си в юмрук. После доволно го отпусна и разтърка дланите си една в друга. После нямаше много време да мисли, защото дробовете му заявиха вопиющата си нужда да дишат (да поемат молекули кислород и да насищат с тях кръвта му) и Хикси бе изстрелян на повърхността на ваната, където го чакаха механичните ръце.

— Здравей, Хикси! — рече Пин.

— Жив ли съм вече? — извика Хикси.

— Ммм, почти. Ти кажи, как се чувстваш?

— Отвратително. — каза Хикси. — Какво още?

— Трябва да прехвърля в мозъка ти паметта на твоите прародители. — натърти Пин на последната дума.

— О’кей, Пин. Какво е нужно? — каза Хикси опиянен от пренебрежението, което си позволяваше да прояви към машината. — Защото ти си само една машина, нали Пин? Аз съм човек.

— Теоретически е така. — каза Пин. — Сега би ли се приближил до трансфузера и да приключваме с това?

— Долавям ли раздразнение в гласа ти? — каза Хикси и се разсмя. — Какви ги говоря, раздразнение в една машина. Проклет глупак. За мене говоря, Пин, ти никога не би могъл да бъдеш глупак.

Той излезе от ваната и се огледа в полираната повърхност на съседния шкаф. Изглеждаше добре — мъж на около двадесет и пет годишна възраст, висок, с тъмна коса и развити рамене. Ммдааа, явно генетичният генератор си беше свършил добре работата. Въпреки това се чувстваше слаб, механичните ръце го придържаха докато ходеше и той ги стисна с типичната за всяко живо същество агресивност. „Мога да си го позволя, та аз съм човек, да ме вземат дяволите!“ Хикси се дотътри до мозъчния трансфузер и се тръшна върху повърхността, която се огъна под натиска му — беше топла, леко влажна и много приятна на допир. Въздухът ухаеше на нещо приятно.

— Готов съм, Пин, друже! Давай!

Започна обработката на данните и плоскостта на мозъчния трансфузер се спусна от тавана, за да се долепи до слепоочията на Хикси. Това беше съвсем стандартна процедура и малко оставаше да бъде извършена, когато по вратата се почука.