Мартин Дамянов - Ето го, идва животът

— Готово, Хикси. Можеш да дойдеш.

Хикси пристъпи смутено в параклиса, заобиколи иконостаса и погледна към малките кутийки на енергопреносителите. От вътрешността им се излъчваше мека светлина. Хикси промълви едно учудено „Ах“ и остана на мястото си.

— Приближи се, Хикси. — подкани го Пин.

— Добре.

— Вземи един от енергопреносителите и го доближи до главата си. Там ще намериш малък отвор, където да го поставиш.

Хикси извърши всичко без колебание. Малката светеща кутийка беше обла от едната страна, а от другата леко конвексна, имаше куплунг, който без проблем се помести в посочения от Създателя отвор. Хикси шумно въздъхна.

— Е, Хикси, как се чувстваш?

— Чувствам нов прилив на сили. Аз съм нов. Теб ли чувствам?

— Точно така, Хикси. Дадох ти част от мен и искам да ми отвърнеш със същото. Готов ли си да го направиш?

— Да, Пин. Готов съм.

— А, другите?

— Те също.

— Добре. Сега ще ти кажа какъв е планът оттук насетне.

И Създателят заговори. Хикси не изпусна нито една дума от плана.

— О’кей, момчета! Дръпнете се встрани! — Хикси говореше уверено и се чувстваше така. Мощта преливаше от цялото му тяло, ръцете му тръпнеха и погледът му възбудено подскачаше. Бяха стигнали до Забранената Порта, Хикси бе казал, че ще я отвори.

— Давай, Хикси. Отвори Портата! — разнесоха се разпалени гласове.

— Ами забраната? — избърбори притеснено някой от дълбочината на коридора. — Какво ще стане, ако Хикси го направи и Създателя се разгневи?

— Не, това не може да се случи, Хикси носи Създателя в себе си!

Хикси слушаше доволно и изучаваше реакциите на своите хора. „Намесваш се само в краен случай“ — бе казал Той. — „Ако ти не успееш да ги усмириш, тогава ще действам аз. Само в краен случай, краен случай…“

— Момчета, всички носите частица от него — каза Хикси — Той обеща да влива по малко от себе си във всеки от нас, докато…

Сега трябваше да извиси театрално ръка, само един жест, само една моторна реакция от страна на тялото, но с толкова смисъл. О, богове…

— Докога, Хикси? — охо, имаше и нетърпеливци. Създателя не би одобрил това.

Хикси безмълвно огледа множеството и с въздишка пусна ръката си. Моментът си беше отишъл. Той просто каза:

— Създателят е решил да ни направи като него.

— Моля? — беше труден за разчитане глас. Изненада, уплаха и кой знае какво още се бореха за надмощие в една дисимилационна поредица от тонове.

— Тук, — продължи Хикси с професорски тон — зад тази врата се намира тялото на нашия създател…

Изведнъж в коридора избухна бомба. Думите се удряха по полираната, сива повърхност, извиваха се като непослушни мушички и продължаваха да се роят над говорещите. „Ами сега?“ — уплаши се Хикси. „Сигурно това имаше предвид Създателят, когато ми каза, че ще се предизвика известно смущение в тях“.

— Виж какво, Хикси, това е невъзможно! Създателят няма тяло. Нали сам ни каза, че той ни дава частица от себе си. Той е енергия, космос. Тялото е уязвимо, Той не е!

— Така е, така е… — новата теория веднага намери поддръжници.

— Кой от вас се осмелява да интерпретира Неговите думи. Излез напред, богохулнико!

„Бог?!“ Хикси нямаше представа какво означава тази дума. До този момент — тя беше нещо като „последно средство“ нахлуло в него като кататонична вълна, помитайки остатъците от разума му. Нещата обещаваха да се оплетат още повече и Хикси реши да действа крайно.

— Излез!

Тълпата се размърда.

— Значи ти, Ейти, си решил да се противопоставиш на Волята му?

— Ако това е Неговата воля…

— Отвори вратата, Ейти! — изкрещя Хикси, сам изненадан от постъпката си. — Давай! Пробвай! — вече не Хикси командваше парада, Той беше влязъл в него и Той командваше. Хикси дори не помисли да му се противопостави. — Ако Създателят няма тяло, значи няма от какво да се безпокоиш. Няма какво да ти навреди. Няма!

Ейти се поколеба. „Ще имам проблеми с него“ — помисли си Хикси, но не Хикси съставяше изводите. „Твърде умен е, но нерешителен. Може да спечели съмишленици и тогава да се почувства уверен. Трябва да действам!“

— Хайде, Ейти!

— Давай! Направи го! — намесиха се и други гласове.

Ейти се пресегна нерешително към вентилния механизъм и се напъна. Ръцете му се разтрепериха, тялото му се изви почти комично притиснато до металната врата — задницата му вече почти докосваше прашния под, главата му обещаваше да експлодира от върховното усилие, но кранът не помръдна и на милиметър. Той разочаровано отпусна ръце.