Мартин Дамянов - В дробовете на ада

Огромният възел вече бе погълнал изцяло телата на ноидите и сега представляваше полупрозрачна сиво-синя пихтиеста маса, която се раздуваше и пулсираше. Бе започнал да се замъглява и от вътрешността вече се дочуваха приглушени шумове. Бе нещо като стържене, но не като това на метал о метал, наподобяваше ръмжене на изплашен хищник. Звукът постепенно започна да се усилва, а към него се добави и едно „ТУП-ТУП-ТУП…“ Хората се разтичаха напосоки с всички сили. Само Грийн остана на мястото си, не можещ да откъсне поглед от причудливото видение. Възелът изведнъж престана да пулсира. Чу се някакво свистене, като това на изстрелян покрай ухото ти куршум, отвори се някаква дюза от повърхността на възела и започна да бълва газ. Милов го разпозна — бе онзи жълтеникав газ от повърхността на хълма. Този път бе с по-различен състав. Миг по-късно той потъна в черен като катран кладенец.

Тялото на Грийн се сви, крайниците му изтръпнаха. Той започна да се плъзга назад, като че ли някаква груба сила го бе сграбчила и го заставяше да се махне оттам. Той падна по очи и се свлече назад. Там другарите му вече ги нямаше.

Възелът в това време се сви рязко, сякаш се беше всмукал от само себе си. Беше невероятно. Огромният куп, пулсираща маса се бе свила до размерите на човешки юмрук. Остана така не повече от пет или шест секунди, след което се взриви. И експлозията бе стотици пъти по-мощна от първата.

— Но това е абсурдно! — изкрещя Райкър. — Не може цяла планина да се взриви от само себе си. — като че ли образът на мониторите можеше да се повлияе от възраженията му. Скални отломки се въргаляха на няколко километра от пределите на терена. Останките от хълма бяха обвити от огромно прашно кълбо.

— Настоявам за независима експертиза. Всичко е документирано, документирано е. — крещеше той приковал пръст в един от мониторите. — Не могат да бъдат използвани оръжия за масово поразяване, това противоречи на правилника.

— Експертиза ще бъде извършена. — каза един от независимите наблюдатели, който приличаше на украсено коледно дърво. — Ние не знаем нищо за събитията след потъването на войниците в планината по онзи коридор.

— Искате да кажете, че не сте проверили периметъра? — плюеше Райкър. — КАЖЕТЕ ГО ДЕ!

— Ние не можем да предвидим абсолютно всички вероятности, генерал Райкър. Предполагаме, че е имало някаква скална кухина, в която те са потънали.

— Въпреки това комисарите са допуснали голяма грешка по отношение на контрола. — не се предаваше той. — Ноидите са внесли оръжия за масово поразяване. Това противоречи на конвенцията от…

— Генерал Райкър, моля да запазите спокойствие. — каза другият наблюдател, който принадлежеше към един вид блатни организми и говореше много бавно. — Не е извършено никакво нарушение. Допълнителни проучвания ще бъдат направени.

— Това, което ни интересува сега е дали има оцелели участници. — допълни коледното дърво.

— Моля? — не вярваше на ушите си Райкър. — Там долу в радиус от петдесет километра няма нищо по-живо от камък.

— Ние спазваме плътно протокола генерал Райкър. — отговори му другият наблюдател.

Главата на генерал Райкър бучеше. Той още не можеше да се опомни от онзи голям разтърсващ кошмар, чийто отзвук щеше да кънти в душата му още много години. Но той нито знаеше, нито можеше да заподозре колко далеч щеше да се разпростре тътенът на отминалата битка.

На много светлинни години от звездолета на който се намираха Райкър и наблюдателите на една планета, чиято звезда още не беше достигната Милов и компания лежаха чисто голи в несвяст. До тях бълбукаше поточе, тревата под телата им бе свежа и слънцето галеше кожата на лицата им с меките си лъчи. Системата бе реагирала моментално на взрива, но тъй като не бе успяла да го предотврати ги беше телепортирала до друга свързана с нея система. Във галактиката имаше стотици такива системи. Кой и защо ги беше построил тепърва предстоеше да се разбере.

Около раните на бойците се сплитаха невидими нишки. Минути по-късно там където имаше ожулвания и тъканта беше разкъсана, щеше да има чисто нова неувредена кожа. Всички те спяха непробудно. Системата се беше погрижила затова. Някой може би щеше да нарече това място „рай“ и нямаше да сгреши.

Войната бе свършила. Героите си почиваха.

30.09.2003 г., Бургас

© 2003 Мартин Дамянов

Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]