Мартин Дамянов - В дробовете на ада

— Идвам! — извика Милов. — Ти стой тук Грийн. Подай координатите на останалите. Никой да не слиза долу без мое разрешение.

— Да сър.

Милов заслиза надолу по стълбата и се изравни с мястото, където скалата хлътваше навътре. Тук в нея беше изсечена площадка широка около метър на метър и половина, в края на която имаше сребриста метална врата, която като че ли сияеше с меко-син отблясък.

— Що за дяволия е това! — каза удивено Милов. Той разгледа странните йероглифи, които бяха изсечени встрани от вратата. Прокара пръст по тях — бяха наполовина по-тесни от кутрето му. На дълбочина бяха не по-дълбоки от половин сантиметър. Скалата не беше съвсем студена на пипане, което първоначално учуди Милов. После си даде сметка, че ноидите действително бяха използвали литосонда за да пробият покрива.

— Значи са знаели копелдаците. Или по-вероятно са разбрали. — промърмори той, после прокара длан по вратата.

— Как ли се отваря това чудо? — кахъреше се Зло Куче.

— Едва ли с ритници. Отдръпни се.

Милов извади Лазомета и го включи на пълна мощност. Минута по-късно резултатът бе едно на нула за вратата.

— Може би ТС-бомба? — тихо предложи Зло Куче.

— Давай! — нареди Милов.

Зло Куче се приближи до вратата и налепи върху нея малки черни продълговати кутийки. Когато постави и последната се отдръпна и с хищна усмивка се изкачи по стълбата.

Три-

Две-

Едно-

Пуф!

ТС-бомбата беше чудото на съвременната военна промишленост. Можеше да бъде активирана в изключително стеснен ареал без да засяга значително околните структури.

— Готово! — ухили се Зло Куче.

— Провери! — заповяда Милов.

Миг по-късно от долу се чу изненадания вик на Зло Куче.

— Триста свръхнови, да пукна ако това е възможно!

— Какво? — извика Милов.

— Нищо сър! Нищо. А имаше нещо — почти четири мегатона!

— Тюх да му се не види! — извика Грийн. — какво ще правим сега?

— Ще мрем! — отговори му жлъчно Милов и се спусна в тунела.

Имаше дим, температурата се бе повишила с няколко градуса, но в общи линии това бе всичко.

— Няма акумулация. — осведоми го Зло Куче.

— Това означава, че отзад има ответен противодействащ механизъм.

— Ни повече ни по-малко.

— Е какво пък. — рече Милов. — Поне сега знаем, че не е капан на ноидите.

— Хей как върви? — извика някакъв глас отгоре.

— Уесън? Какво правиш там?

— Помислих, че имате нужда от здрава работна ръка. Уаааааа! Какво е това тук. — удиви се той.

Без да чака покана Уесън слезе на площадката. Беше опушен и на места костюмът бе беше оръфан. Приличаше на корабокрушенец.

— Бах! — извика удивен той. — К’во пък ся е туй?

— Врата не виждаш ли?

Уесън прекара ръка по желязната повърхност.

— Опитвали сте да я взривите, а момчета?

— Ъхъм. — каза Зло Куче.

Уесън продължаваше да опипва вратата с ръце, сякаш търсеше място, което да поддаде.

— Да се махаме оттук. — каза Милов. — ноидите ще си домъкнат задниците всеки момент. Хайде Зло Куче, Уесън…

— Не мисля… — отговори отнесено Уесън. — Досега, хм да са го направили…

— Хайде, веднага! — сопна се Милов.

Но ченето му внезапно увисна, когато вратата започна да се плъзга встрани. Тя се отместваше със слабо стържене, сякаш скалата я всмукваше по някакъв начин във вътрешността си.

— Света Дево! — изфъфли Зло Куче.

Уесън сухо преглътна.

— Как, как го направи? — попита все още втрещен Милов.

— Не мислех, че ще стане. — отговори изумено Уесън. — Имаше една приказка, която мама ми четеше навремето. За Али Баба и четиридесетте разбойника. — той отново преглътна. — Просто си помислих, че няма да е лошо, ако помоля вратата да се отвори.

Психо-индукционен механизъм, помисли си Милов. Хич не е зле, това показваше, че който и да е направил този тунел в скалата има сходно мислене до това на хората. Може би щяха да объркат противника за известен период от време, ако се покриеха зад тази врата.

Ами, ако наистина беше капан? И ноидите са знаели за него? Останалите гледаха Милов в очакване. Разумът му крещеше да бяга колкото може по-бързо от тук, но затова пък инстинктите му говореха друго. Сега трябваше да реши сам.

— Влизаме дявол да го вземе! Извикай Грийн.

— Той идва.

— Ноидите идват. — глухо съобщи той, увиснал върху стълбата, тъй като на малкия подиум нямаше достатъчно място за всички.

— Да видях ги да се катерят насам. — кимна утвърдително Слейт, малко по-нагоре.

— Колко са?

— Вярвай, много са. И не знаем с какво разполагат.