Мартин Дамянов - В дробовете на ада

— А ние сме петима. — тъжно констатира той. — Зло Куче, ти си първи. Уесън ти си последен. Опитай се да затвориш вратата отвътре. Ще изчакаме известно време за да видим какво ще предприемат ноидите. Нали все още разполагаме с очи?

— Да. — отговори Слейт. — Още не са ги свалили. Вероятно няма да го направят, защото разчитат да ни уплашат с голямата си численост.

Милов го сръга да върви след Зло Куче и после сам прекрачи вратата. Тунелът зад нея беше тесен и не допускаше разминаването на двама души. Стените бяха влажни.

— Спри! — нареди той. — Уесън затвори ли вратата?

— Не сър! Не се получава.

— Концентрирай се, за бога. Или пробвай от някоя друга приказка, която майка ти е чела! За космическите пирати или Роботрония и седемте механици.

— Не става сър. Пробвах всичко, което ми е по силите. Не се получава.

— Добре, тръгвай след групата! — изръмжа Милов.

Отначало вървяха по хоризонтална повърхност, но след ставаше все по-стръмно. Вървяха поне петнадесетина минути — само надолу. Отнякъде се появиха перила от двете страни на тунела и слава богу, защото бе станало почти невъзможно да се пази равновесие. Никога при никакви обстоятелства на Милов не му беше минало през ума, че ще се наложи да се крие от противника си в подземен тунел. Чувстваше нелепо. Сигурно така, мислеше си той, се чувстват жертвите, когато ги преследват. Аз не се крия, по дяволите, ядоса се той на самия себе си. Не съм някакъв скапан заек. Променям тактиката с оглед на обстоятелствата.

„ И какво сега?“ — попита отнякъде чичо му Марти. „ Шайка дрипльовци, които се крият в миши тунел. Ами когато тунела свърши сляпо в стената какво ще правиш пълководецо?“

„ Тунела не може да свърши сляпо в стената. Трябва да има подземен извор или естествени кухини. Най-често това са кухини оформени под действието на течаща вода.“

„И ако това не е варовикова пещера, тогава какво умнико? Може би си сляп или очите ти още не са свикнали с тъмното, но стените са от масивен гранит, господин геолог.“

„ Майната ти!“

„ На кого го разправяш?“

„Знам какво е гранит, копеле такова. Млъкни най-сетне!“

„Някак си не е съвсем почтено, когато човек не изслушва сам себе си.“

„ Ти си Мираж. Не съществуваш! Пссссст, да те няма!“

„Но, как…“

„Освен това“ — не се предаваше Милов, надявайки се да заглуши смущенията в собствената си глава — „кухини се образуват от газови джобове в големи лавови потоци.“

„Май не си много убедителен.“

„Майната ти!“

„И когато откриеш, че са затрупани, тогава?“

„Млъкни!“

— Разширява се! Тунела се разширява. — извика Злото Куче. — Нова врата… O Mon Dieu! — извика Кучето, сякаш го бяха настъпили по крака.

Вратата този път се отвори сама, като че ли ги подканяше учтиво да влязат вътре. Стените на тесния коридор се покриха с мека светлина сякаш заискриха от само себе си. Все едно безброй светулки бяха накацали върху тях.

— Mon Dieu, това е рая! — извика Кучето от вътрешността.

— Остава да се попитаме, кому е нужно подобно гостоприемство. — каза Милов, който колебливо го последва.

СЕГА СЕ ПРЕЦАКА!

Останалите ускориха крачка и само след миг усетиха топлите лъчи на изкуственото слънце върху себе си, както и свежият въздух, и мирисът на некатар, който се изсипваше като благодат отгоре им. Около тях жужаха насекоми, а само на петдесетина метра по-напред беше разляло кристално чистите си води голямо езеро. Зад него шумяха дървета и се виждаха хълмове, обрасли със зеленина, каквато можеше да се види само в най-добрите планински курорти, на Факс — Луисиана например.

— Това е невъзможно. — отсече Милов и гласът му беше леден като планинския поток, който се вливаше в езерото. — Бъдете крайно предпазливи! Може би ни наблюдават.

В умът на Милов прескачаха вероятности. Всичко това бе прекалено ново за него. И изненадващо. Можеше ли да обърне обстоятелствата в своя полза? Знаеше, че регламента изискваше пълна елиминация на участниците от единия отбор независимо от времето, което бе изтекло от началния сигнал. Това донякъде облекчаваше неговата задача, защото тук можеха да издържат доста време. Майната им на камерите, може би сега онези надути копелета наистина се пукаха от яд. Милов се притесняваше само от едно нещо — дали ще му стигне времето да измисли някакъв план. Трябваше да измисли. Ноидите щяха да дойдат тук. Не знаеше с колко време разполага.

— Зло Куче, Слейт елате тук всички. Ето какво ще направим… — гласът му бе станал твърд като стомана, погледът му режеше като нож.