Кит Далтон - Законът на Морган

— Това говори добре за теб.

— Наложи се да му обясня за репортерката. Казах му, че не сте я търсили, а тя сама ви се е натресла, даже това, че се е качила в стаята ви, за да ви задава въпроси.

— И какво каза той за това?

— Той каза, че е смела, но глупава жена.

Все още не беше казал на момчето за смъртта й. Не каза нищо и за убийството на Оскар и Съли. Всичко вече беше свършено и той нямаше пръст в това.

— А какво става с това масово събиране?

— Вие знаете?

— Четох във вестниците. Запланувано е за 20 юли.

— Точно така — кимна младежът. — Генералът се опитва по всички начини да накара хората да се противопоставят.

— Има ли някакъв късмет досега?

— Не толкова, колкото би желал, но се справя доста добре. В края на краищата, той е генерал Холидей и много хора биха дошли на събирането само заради това. Трябва да ви кажа, че отправи някои доста силни обвинения към Холидей. Обвини го директно в това, че стои зад тази работа с нападенията на индианците. Каза, че Холидей се опитва да ги изсели, както той се изрази, за свой личен интерес. Като ги накара да се изселят, той и неговите приятели ще успеят да закупят земята им доста евтино. Това са доста силни думи, мистър Морган.

— Да, доста.

— И си мисля, че може и да загази, ако не престане да отпъжда онзи Гибонс, който все е до него. Този мъж е доста опасен, обикаля улиците на града с пушката си на рамо, подозрителен към всеки, веднага започна да ме гледа накриво, когато се появих, сякаш бях някой шпионин. Преди да ме пусне при него, се опита да ми вземе оръжието. Обясни ми, че няма да вляза вътре, ако не си го дам.

— А ти даде ли го?

— Проклятие, не. Не си давам оръжието на никого. Генералът ни чу, докато спорехме, и излезе, за да види какво става. Веднага си спомни за Спейд Бит и нареди на Гибонс да млъкне. Гибонс го послуша, но по очите му познах, че това не му харесваше. Държи се като квачка този шибан ирландец.

— Квачка, която обаче има пушка. Беше ли изплашен генералът? Нали беше казал, че може да загази?

— За това не ми каза нищо. Но от начина, по който Гибонс се отнасяше към всеки, разбрах, че има нещо. Да уплашиш човек като генерал Хауърд! Господи, не! Даже и аз знам кой е той и какво е направил за страната ни. Загубил е ръката си, като се е опитвал да запази Съединението. А аз не бих си дал и малкото пръстче за това. Този пръст ще ми е много по-нужен, отколкото Съединението.

Морган се усмихна. Момчето не гореше от патриотизъм, но какво от това? Какво беше направила тази страна за него? Трудно би се решил да размахаш знамето, ако мислиш като него. Самият той не беше настроен много на тази вълна. Предпочиташе да си седи на верандата и да пие бира и да чете за велики сражения само по вестниците. Тези свирепи речи, битките на живот и смърт, всичко това не означаваше нищо друго освен смърт за някой.

— Добре ли изкара в Боис?

— Да. — Момчето изглеждаше самодоволно. — Ходих в един публичен дом.

— Откъде взе пари?

— Генералът ми даде.

— Взел си пари от генерал Хауърд, за да отидеш в публичен дом?

— Не точно. Казах му, че са ми необходими пари, за да излекувам коня си от глисти. А това струва доста пари.

Морган поклати невярващо глава. Момчето доста бързо се развиваше, вече се беше научило и да лъже като другите, без да му трепне окото. Сега, като го гледаше, трудно би повярвал, че е падал от покрива или е изсипал кофа с лак за дърво на новите му ботуши. Сега тези хубави ботуши бяха мръсни.

— Ти си станал долен гаден лъжец, но все пак се радвам, че си тук.

Момчето махна с ръка.

— Благодаря, мистър Морган.

Морган отвори третата си за деня бира.

— Хайде да съкратим тази част, в която ми викаш мистър. Ако все пак искаш да ме наричаш някак, викай ми Морган. Това мистър винаги ме прави някак нервен. Така че ми викай Морган, всички се обръщат така към мен. Битси ми вика шефе, но той е просто един китаец и не може да научи нищо повече.

Момчето се изправи.

— Не мога да ви наричам по никакъв друг начин, освен мистър Морган.

Морган остави внимателно бутилката на пода.

— И защо?

— Защото така изразявам уважението си към вас.

— Изразявай уважението си така, както и аз към теб — няма да съжаляваш. Ще ме наричаш Морган и ще ми говориш на ти, това е заповед.

Започна да усеща бирата в главата си.

— При едно условие — обади се младежът. Морган го погледна.

— Какво е то?

— Ако и вие спрете да ми викате „момче“. Искам да си стиснем ръцете за това.

Стиснаха си ръцете точно когато някой почука на вратата.