Кит Далтон - Законът на Морган

Мъжът, който и да беше той, се появи от пункта, като махаше с пръст и й нареждаше нещо. След това грабна метлата от нея и бръсна два пъти по пода, за да й покаже как да мете. Но вместо да вземе обратно метлата, тя се втурна в пункта. Мъжът веднага я последва и това беше последното, което Морган успя да види.

Приготвяше си бърза закуска, когато хотелиерът влезе в кухнята. Изглеждаше одърпан и мърляв, явно беше спал с дрехите си или пък беше пиян.

— Кафето мирише добре — каза той.

— Вземете си — отвърна му Морган, докато обръщаше цвърчащото месо.

Мъжът не чака втора покана, а си наля в голяма чаша, след това седна на една табуретка.

— Хубаво кафе. Казвам се Алфред Дженкинс. Притеснява ме фактът, че не научих вашето. Не сте се разписали в книгата.

— Казвам се Морган.

Знаеше какво ще последва, затова продължи:

— Занимавам се с бизнес с коне на север оттук. Тръгнал съм за Боис, но може би ще остана няколко дена в този град. Как е този бизнес по вашия край?

Дженкинс отпи от кафето си.

— Честно да ви кажа, нямам си и най-малката представа.

— Няма да загубя нищо, ако се поогледам. — Сипа месото в една чиния и я сложи на масата. — Има още месо, така че не се притеснявайте, яжте.

— Кафето ми стига. — Спря за момент. — Може би сте изненадан как може човек като мен да държи такава съборетина в това градче.

Морган не знаеше какво да каже, но нямаше нищо лично към този човек.

— Да, не приличате точно на хотелиер.

Дженкинс остана доволен от забележката.

— Радвам се да чуя това от вас. Започнах да изучавам право в една адвокатска кантора в Сан Франциско, но за зла участ баща ми умря и аз трябваше да дойда тук, за да продам мястото. Лошото беше, че никой не искаше да го купи и аз реших да поостана за малко, докато намеря купувач. И така, времето си минаваше. Баща ми беше спес тил малко пари и в началото животът беше лесен. Н. след това се стопиха и ето, след двадесет години, аз продължавам да стоя тук я така, като гледам, скоро няма да се реша да започна нов живот.

И никога няма да го започнеш, помисли си Морган.

— Рано тази сутрин зърнах едно хубавко момиче точно отсреща, на верандата на търговския пункт.

— И аз съм я виждал. — Дженкинс не беше много заинтересован от това.

— Да знаеш коя може да е тя?

— Не знам. Те си гледат техния бизнес, а аз — своя. Май ще хапна малко месо. Не съм много добър готвач, предпочитам да ям консерви.

Морган го остави да закусва и се запъти към стаята си. Все още беше твърде рано и нямаше смисъл да тръгва да обикаля града. Но докато чакаше да мине времето можеше да продължи да наблюдава отсреща. Нямаше никаква следа от намусената хубавица. По улицата се зададе тежка кола, пълна с дървени трупи, затрополи покрай хотела и зави зад сградата отсреща.

Млад мъж, по-скоро момче, излезе от пункта и зака чи някаква бележка на гвоздея до вратата. Морган веднага насочи бинокъла натам. Продаваха се одеяла с намаление само за тази седмица. След малко се появи и мъжът на средна възраст и провери бележката, като излезе чак на средата на улицата, за да се увери, че се чете оттам. Нещо в него му беше много познато. Беше здрав с къса черна брада, а на главата си носеше каскет.

Морган не можеше да го определи. Брадата го караше да изглежда малко на Юлисис Грант, но не чак толкова. Всички по-здрави мъже с черни бради приличаха на Грант. Но този човек приличаше на някой, който бе ше виждал по-рано. Не можеше да се сети и се предаде В стаята започна да става задушно и той повдигна нагоре малко прозореца. Постоянното седене и зяпане го караше да се чувства зле. Столът беше корав, неудобен, затова взе възглавницата и я подложи под себе си, за да му е по-удобно.

По едно време момичето застана на вратата и постоя там за момент, като присви очи срещу слънцето, след ко-ето отново се мушна вътре. Дали го беше зърнала? Не мислеше. Столът беше доста назад от прозореца и надали щеше да го забележи.

Така минаха два часа, вече беше десет часът и той реши да пообиколи наоколо. Грейнгвил беше достатъчно голям град и никой не му обръщаше внимание. Един Помощник-шериф мина покрай него, но му хвърли един-единствен поглед, след което продължи лениво нататък. Насочи се към другия край на улицата и купи една дузи-на бира, след това тръгна обратно към хотела.

Пак чакане. Единственото свястно нещо, което предизвика вниманието му в този шибан град, беше момичето. Погледна напред, като се надяваше да я види отново пред сградата. Реши да отиде дотам, да я види отблизо, да я чуе как говори, ако въобще говореше. От всичко, Което беше видял може би говореше със селски диалект и не знае да чете и пише. Не че имаше нещо против фермерските момичета, които не се бяха научили да четат и пишат. Нямаше никакви предпочитания към жените и ако му харесваше, можеше да прекара както с прислужницата, така и с господарката. Сексът беше най-важното и всяка жена след като се съблече и вдигне краката си, загубваше положението си в обществото, независимо къде беше в обществената стълбица.