Кит Далтон - Законът на Морган

Мисълта за това момиче събуди у него тайни желания. Почти всяка сърдита жена е сексуално незадоволена. Най-лесно гневът на една жена се лекуваше в леглото и често още преди да са започнали да го правят, гневът й се стопяваше. Добрият секс ги оправяше и ако един мъж знаеше това, значи можеше да дава най-доброто на всяка жена. Морган не само искаше да успокои това момиче, Искаше да успее да направи нещо с нея.

Когато влезе в магазина, имаше само един клиент, който купуваше рибарски ботуши. Непохватен младеж на около двадесет години, той се опитваше да я склони да отиде с него на танците в събота вечер.

— И няма да можеш да дойдеш, така ли? — попита той мрачно.

— Не, наистина няма да мога. — След тези думи стовари стоката със сила на тезгяха, с което искаше да прекрати вече разговора.

Когато чу говори й, позна, че тя беше учила в училище. Говореше ясно и правилно. И преди му се беше случвало да бъде с жени като нея. Те се държаха така, сякаш ти правеха голяма услуга, като се решат да правят секс. Все едно казваха: „Можеш да ме имаш, добри ми човече, но не прекалявай с това.“

Морган не можеше да откъсне очи от нея и това като че ли я раздразни. Затова не го посрещна с учтива усмивка, а направо започна:

— Какво искате?

Помисли си, че беше доста груба и затова заслужава добър урок. И проклет да е, ако не бъде този, който да я поучи.

Брадатият, който явно седеше в съседната стая, дочу това и влезе вътре раздразнено.

— Сто пъти съм ти казвал, че не трябва да посрещаш клиентите по този начин.

Морган усети, че трябва да се застъпи.

— Няма значение, сър.

— Вижте, сър, това има значение за мен. Това е бизнес сграда и клиентите трябва да бъдат посрещани с уважение. — Брадатият се обърна към нея. — Няма да търпя повече, Мелани.

— Съжалявам, чичо Боб — каза тя, но си личеше, че ни най-малко не съжалява за това. Усмихна се кисело на Морган. — С какво мога да ви помогна, сър?

Чичо й Боб обаче не се беше успокоил.

— Така вече е по-добре, но го кажи така, сякаш наистина искаш да го направиш. Тук сме, за да обслужваме клиентите, а не за да ги гоним. Приятен ден, сър.

С тези думи брадатият излезе по своите си работи и Морган отново остана сам с лошата Мелани.

— Какво ще искате? — попита тя, като се усмихна неохотно, след това добави: — Чичо Боб е като стара леличка с брада. — Тя изръмжа тихо: — С какво мога да ви помогна, сър?

Държеше се толкова лошо, но той само каза:

— Бих искал чифт долни гащи, размер 36.

Мелани му хвърли бърз поглед.

— Ако се откажете от картофите, ще можете да влизате и в размер 34.

Гласът й беше толкова мелодичен и звучен! Женските гласове винаги го караха да се чувства добре.

— Това е през зимата — каза той. — Но до средата на лятото ще смъкна до 34, може би и до 32.

— Колко интересно — каза тя ядно.

Морган си получи стоката, но не бързаше да си тръгне.

— Някъде оттук сте, нали?

— Откъде познахте?

— Не ми трябваше много.

— А откъде сте вие? Никога не съм ви виждала насам.

— От север.

— Откъде по-точно? От Канада? Северния полюс?

— Имам ранчо за коне на север от Клиъруотър. А ти откъде си?

Мелани въздъхна.

— Ако искате да знаете толкова, от Боис съм. Но съм била в Ню Йорк, Лондон, Париж, Рим. А вие?

Преди да й отговори нещо, се появи чичо й.

— Отивай да обядваш и не се бави много с него, защото имам доста работа за вършене.

Морган веднага грабна покупката и се запъти навън, преди още мъжът да го е заговорил. Като се върна в стаята, прибра пакета в гардероба, отвори една бира и се разположи в леглото.

Значи старият беше чичо й. Трудно беше да си ги представи един до друг. Напористият бизнесмен и раздразнителното, самотно момиче, което е обикаляло по целия свят, ако въобще можеше да й се вярва на това. Чувстваше, че за пътуванията поне говори истината. Но какво, по дяволите, правеше в този забравен от Бога град? Чичо й се държеше като човек, който не е учил кой знае колко, а да обикаля из Европа и дума не можеше да става. Личеше си, че е доста стиснат човек, който брои всяка дребна монета, а може би и караше момичето да работи по десет-дванадесет часа. Помисли си, че това нямаше нищо общо с предстоящата война, че няма смисъл да се захваща с него.

Но продължаваше да си мисли за нея. Най-доброто обяснение за нея можеше да бъде, че родителите й са умрели, когато е била по-малка, и не са й оставили нищо. Чичо й я беше прибрал, но я караше да работи, за да си плаща леглото и храната. Но и да се опитва, явно не постигаше кой знае какъв успех. Ясно беше, че тя мрази и него, и начина му на мислене. Никакви пътувания до Европа, никакви модни дрехи и вместо да бъде обградена от богати и знатни мъже, я ухажваха местни сополанковци, като онзи младеж, който искаше да я покани на танци.