Кит Далтон - Законът на Морган

Отпи отново и Морган издърпа бутилката от ръцете й.

— Относно майка ми — продължи след малко тя. — Той извика доктор малко след като тя умря. Каза, че я отнасял в леглото й, когато внезапно умряла. Тя беше крехка жена, която като че ли откриваше спокойствие в болежките си. Лекарят даже не прегледа тялото, а и защо ли би трябвало да го прави? В смъртния акт написа „сърдечна атака“ и всичко остана скрито-покрито.

Морган не знаеше какво да каже.

— След смъртта на мама започнах да избягвам баща си. Беше ужасно: само ние двамата в тази огромна къща, като изключим слугите. Разбира се, през по-голямата част от времето той не си беше у дома, което беше добре. Но когато се връщаше, нямах какво да му кажа. Понякога се опитваше да ме заговори, но аз веднага му обръщах гръб. Накрая ме накара да тръгна на пътешествие из Европа с неомъжената ми леля Кейт. Трябваше да останем там днест месеца и да разгледаме всички забележителности. Това беше начин да се освободи от мен, но на мен не ми пукаше. Всъщност се радвах, защото мразя Боис, но не това беше главната причина. Исках да се махна далече от баща ми.

Морган сметна, че това, което говореше, беше истина. Говореше толкова искрено, а омразата към баща й си пролича веднага.

— И така си попаднала в Лондон и всички останали места?

Тя се усмихна палаво, което я направи да изглежда като момиченце.

— Точно така. И ги видях сам-самичка, без Кейт да ми досажда. Един следобед — бяхме в Лондон, нашата първа спирка, — взех всичките пари, които имаше, също и бижутата й, както и няколко чека на мое име, които веднага осребрих в Американската банка. Тя имаше писмо за кредит оттам, така че за това нямаше проблем. Бях едва на седемнадесет, но се направих така, че да изгледам на двадесет и една.

— И след това? — Припи му се отново бира, но се усети, че ако отвори нова бутилка, тя също ще поиска да пие.

— Взех първия кораб за Франция, а след това и влак за Париж. Никой не ми обръщаше внимание, може би ме смятаха за една от тези жени, които претендираха да имат равни права с мъжете, да пътуват сами, да пушат и пият наравно с тях. Изкарах чудесно в Париж. Още след като пристигнах, успях да продам бижутата и взех доста пари за тях. О, толкова прекрасно беше, сама и свободна. Мъжете се опитваха постоянно да ме прелъстят, но аз не бях чак толкова голяма будала. Не се перчех с парите си, държах цялата сума в тайник в хотела и всеки ден вземах по малко, колкото да ми стигнат за деня, но въпреки всичко те се тълпяха около мен като мухи на мед. Особено един млад мъж, от когото чак ми се повдигаше. Твърдеше, че е граф, но аз мисля, че ме лъжеше. „Коя си ти всъщност?“, често ми задаваше този въпрос. Смяташе ме за тайнствена млада жена.

Очите й заблестяха гневно, когато си спомни за този мъж.

— Накрая се наложи да се преместя в Рим само и само да се измъкна от него. През цялото време ми досаждаше с постоянните си молби да се омъжа за него, но аз винаги му отказвах. Рим се оказа още по-хубав от Париж. Италианските мъже са толкова нежни и страстни. Но когато си прекарвах чудесно на остров Капри с един такъв младеж, дойде полиция и против волята ми ме върнаха в Ню Йорк. Полицаите пък там веднага ме качиха на първия влак за Боис и ме следваха чак до там. Не можеш да си представиш как се почувства баща ми, мистър… как ти е името?

— Морган.

— Сякаш виждах луд. Проклинаше и псуваше, заплашваше, че ще ме затвори в приют за малоумни. Как съм могла да направя това на него, човек с такива позиции в обществото? Как съм могла да изоставя собствената си леля и да се отдам на разгулния живот с измета на Европа. Мисля си, че все пак полицаите са се постарали и са написали подробен доклад за това, което се е случило. Говореше напълно сериозно за този приют за душевноболни и аз се страхувах, защото знаех, че ако пожелаеше, можеше да го направи. Накрая все пак се успокои и ми каза, че възнамерява да ме докара тук да работя в магазина на чичо Боб. Стига вече с тези глупости, каза той. Трябваше да работя и да правя това, което ми наредеше той. Чичо Боб щял да ме наглежда и ако все пак се реша да избягам, щял да прати шерифа и помощниците му след мен и като ме заловят, ще ме прати в приюта. Но ми каза и друго: ако все пак остана две години тук, тогава ще имам правото да се върна в Боис. Нещо като изпитание.

— От колко време си тук?

— Единадесет месеца. Това си е като кошмар, да нямаш какво да правиш, след като магазинът хлопне кепенците. Чичо Боб даже не ми позволяваше да изляза и на разходка. Но най-лоши бяха неделите и доста често съм си мислила дали да не сложа край на живота си.