Александър Солженицин - Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

А на всичко отгоре добре се изказа на XXII конгрес и Твардовски, и там имаше такава нотка, че отдавна може да се публикува по-смело и по-свободно, а „ние не използваме“. Такава нотка, че „Новый мир“ просто не разполага с по-смели и по-остри произведения, а инак би могъл.

Твардовски от времето на „Муравия“ (Става дума за поемата „Страна Муравия“ от Ал. Твардовски. — Бел. ред.) изобщо не го различавах в общата редица на поетите, обслужващи кадилницата на лъжата. И отделни негови заслужаващи внимание стихотворения не знаех — не открих такива, когато прехвърлях по време на заточението си неговия двутомник от 1954 година. Но още на фронта бях запомнил „Василий Тьоркин“ като смайваща сполука: много преди появата на първите правдиви книги за войната (от Некрасовите „Окопи“ насам те не са кой знае колко много и от всичките сполучливи да са може би половин дузина) в потока на ударната агитационна пукотевица, която съпровождаше нашата стрелба и бомбардировка, Твардовски бе съумял да напише извънвременно, мъжествено и неомърсено произведение — поради рядкото си лично чувство за мярка, а може би и поради по-общата си селяшка деликатност. (От тази деликатност под загрубялата необразованост на селяните и в тежкия им бит никога не съм престанал да се смайвам.) Макар че не е имал свободата да каже цялата истина за войната, Твардовски обаче се е стъписвал на последния милиметър пред всяка лъжа, никъде не е прекрачил тоя милиметър, никъде! — и оттам именно е дошло чудото. Споделям не само личното си мнение, така мислеха и войниците от моята батарея през войната. Работата на нашата звукоразузнавателна служба беше такава, че те дори и в бойни условия имаха много време да слушат каквото имсе чете (нощем — по фуниите на звукопостовете, а и по централната радиоуредба им четяха нещо). Та от многото неща, които им се предлагаха, те явно си бяха харесали и предпочели „Война и мир“ и „Тьоркин“.

Но после лагерната и заточенската, и преподавателската, и конспиративната липса на време не ми позволиха да прочета нито „Къща край пътя“, нито нещо друго. (Само „Тьоркин на онзи свят“ бях чел в преписи още през 56 година, самиздат винаги се ползваше с предимство и внимание.) Дори не знаех, че в „Правда“ е била публикувана глава от „Шир след шир“, че поемата същата година е получила Ленинска награда. Поемата прочетох значително по-късно, а главата „Така беше“ — когато ми попадна в „Новый мир“.

За онова време поради всеобщата плахост тя изглеждаше смела: трудонощта на леля Дария, „ура, той пак ще бъде прав!“ и дори „Москва многоетажна се въздига като чудат изложбен павилион“. И още тогава усетих първия трепет: дали да не покажа нещо от написаното на Твардовски? Дали да не се престраша? Но докато разгръщах същата тая глава и си мислех, се натъквах и на „страховития баща“, и на „правотата“ му наред с неправотата, и на „победата дължим му ние“, и на приликата на Сталин с ратната стомана, и на

Чак прекалено меко: четирийсетгодишният позор на лагерите не бил опетнил честта. Чак прекалено безконтурно: „било, каквото било“, „щем не щем, това е“. Така и за всички видове фашизъм може да се каже. Тогава и Нюрнберг ли е излишен? — Било, каквото било…? Безпомощна философия, негодна за мерило на историята. (Лидия Чуковская в „Записки за Анна Ахматова“ си спомня как тя пет години по-рано се ядосвала на Твардовски заради тогавашната глава „Приятел от детство“: „Нова лъжа вместо старата!“

И поетът заедно със зека:

И зекът:

Да: за 1956-а удобна стълбичка от лъжи.) Поетът опипваше с крак встрани от прокараната през блатото дъсчена пътечка, но го беше страх да слезе от нея.

И не знаех: ако се изскубна към него от тресавището и му подам ръце: слез! — ще тръгне ли, или ще се запъне?

И за „Новый мир“ нямах много високо мнение: по онова, с което бяха запълнени главните му страници, за мен той, кажи-речи, не се различаваше от останалите списания. Контрастите, които съзираха помежду си списанията, за мен бяха нищожни, а особено пък за далечна историческа гледна точка — все тая. Всички тези списания използваха една и съща главна терминология, едно и също верую, едни и същи заклинания — и от всичко това дори една чаена лъжичка не можех да кусна.