Александър Солженицин - Раково отделение

На втория етаж главният поток веднага се раздели: втурнаха се на три различни страни, правейки внимателно завои по хлъзгавия паркет. Олег разполагаше само с миг, за да реши накъде да се насочи. Но как можеше да разбере? Понесе се след най-бързите бегачи.

И се оказа на опашката пред трикотажния отдел. Продавачките, облечени в сини престилки, толкова спокойно се прозяваха, сякаш пред тях не се намираше такава тълпа, а им предстоеше ужасно скучен ден.

Поел си дъх, Олег разбра, че очакват или дамски блузки, или пуловери. Той тихо изпсува и се отдалечи.

Но сега не можа да разбере къде се бяха насочили останалите два потока: навсякъде се движеха забързани хора. Олег се спря там, където опашката бе по-голяма. Тук очакваха да купят дълбоки чинии. Да, струваше си човек да си купи. В Уш Терек нямаше такива. Кадмини използваха плитки. Би било много добре да отнесе в Уш Терек поне десетина! Но едва ли би ги опазил здрави по време на пътуването.

По-нататък Олег вече спокойно се заразхожда по двата етажа. Спря се пред фотоотдела. Апаратите, както и всички принадлежности към тях, които преди войната бе невъзможно да се намерят, мамеха окото и изкушаваха. Това бе още една негова несбъднала се детска мечта — да се занимава с фотография.

Много му харесаха мъжките шлифери. След войната мечтаеше да си купи подобен, но сега, за да го притежава, трябваше да брои триста и петдесет рубли — месечната му заплата. Олег отмина.

Никъде нищо не купи, но настроението му бе такова, сякаш джобът му бе пълен с пари, които се чуди как да изхарчи. Виното все още държеше главата му замаяна.

Продаваха се и ризи. Олег ги огледа, опипа ги и дори една — зелена с бели ивици, мислено си купи. (А тя струваше шестдесет рубли и Олег не можеше да си позволи такъв лукс.)

Докато размисляше, се приближи мъж, облечен с хубаво палто, но се спря не пред бархетните ризи, а пред копринените и вежливо попита продавачката:

— Кажете, а имате ли от тези за петдесети ръст, но с яка тридесет и девети размер?

Думите му жегнаха Олег. Не, по-скоро го докоснаха с разгорещено желязо едновременно от двете страни! Той разярен се обърна и изгледа този гладко избръснат, самодоволен мъж с филцова шапка, с вратовръзка на бялата риза; така го изгледа, сякаш някой току-що го бе ударил по ухото и сега на този някой нямаше да му се размине да полети надолу по стълбището.

Как?! Хората киснеха в окопите, падаха в братските могили или замръзваха в малките ями в полярните студове; прибираха за първи, втори, трети път в лагерите хора, много от които се вкочанясваха по време на преместванията от един лагер в друг; хората с кръв по дланите от кирките едва успяваха да изкарат пари за овехтяла дреха, а този чистофайник помни не само какъв е неговият ръст, но и размера на яката си!

Този размер довърши Олег! Въобще не можеше да си представи, че яките също имат размери! Преглъщайки стона си, Олег се отдалечи. За какво му е този изтънчен живот? Защо му е да се връща в него? Нали, за да помниш размера на яката си, трябва да забравиш нещо друго! Нещо по-важно!

Той просто бе извън себе си…

В отдела за домашни потреби Олег си спомни, че Елена Александровна, макар и да не бе го помолила да й донесе, тайно мечтаеше да притежава лека парна ютия. Олег се надяваше, че няма да намери такава, за да бъде съвестта му чиста, но продавачката веднага му показа такава ютия.

— А тази наистина ли е по-лека от другите? — Костоглотов недоверчиво въртеше ютията в ръцете си.

— Защо да ви лъжа? — нацупи се продавачката, която въобще приемаше нещата метафизически, загледана някъде в пространството, сякаш пред нея не стояха реални купувачи, а се мяркаха само безличните им сенки.

— Нямам предвид това, но може би вие просто грешите? — предположи Олег.

Против волята си връщайки се в този тленен свят и правеща непоносимо за себе си усилие, за да пренесе материалния предмет, продавачката постави пред Олег друга ютия и отново се пренесе в метафизичните измерения, останала без сили дори да обясни с думи каквото и да било.

Какво пък, с помощта на сравнението човек достига до истината. Първата ютия несъмнено бе по-лека поне с килограм от втората. Дългът изискваше Олег да я купи.

Колкото и да бе уморена от пренасянето на ютията, младата продавачка трябваше да му напише касовата бележка, да произнесе: „за проверка“ (Каква проверка? Кого да проверяват? Олег напълно бе забравил… Колко трудно бе завръщането в този свят!), а и още, докосвайки пода с краката си, да протегне тази ютия на човека, който се занимаваше с проверката на изправността на купените неща… Олег просто се почувства виновен, че е отвлякъл младото момиче от неговите размисли.