Александър Солженицин - Раково отделение

И трамваят, този път порядъчно напълнен, отново го понесе към центъра. Олег позна Зоината спирка, след нея минаха още две, без да знае къде ще бъде по-добре да слезе. Изведнъж видя на улицата жена, която продаваше вестници, и му се прииска да я разгледа по-добре, защото от детството си не бе виждал улични вестникари (за последен път ги видя, когато се застреля Маяковски и момченца тичаха по улиците с извънредните издания на вестниците). Но тази вестникарка бе възрастна рускиня, която не бързаше, бавно връщаше рестото, но все пак замисълът — да продава до трамвайната линия, помагаше: успяваше да продаде по няколко вестника на всеки трамвай. Олег постоя около нея, за да разбере как вървят нещата й.

— А милицията не ви ли гони? — попита той.

— Не са се сетили — кимна вестникарката.

Олег не се виждаше отстрани; ако можеше да го направи, щеше да разбере, че ако милицията спреше някой, това щеше да бъде първо той, а не вестникарката.

Уличният електрически часовник показваше девет. Вече бе толкова топло, че Олег разкопча горните кукички на шинела. Без да бърза, което позволяваше да го блъскат и изпреварват, Олег вървеше по слънчевата страна на площада примижала усмихвайки се на слънцето.

Още колко много радости го очакваха днес!…

Това бе онова слънце на пролетта, до която той не се надяваше да доживее. И макар около него никой да не се радваше на завръщането му в живота, той бе убеден, че слънцето се радва и затова му се усмихваше. Дори следващата пролет да не настъпи никога, дори тази да е последната, нали е дадена даром ! Неговата благодарност е и за това!

Никой от минувачите не обръщаше внимание на Олег, но той се радваше на всички! Бе радостен, че се е върнал при тях и при всичко, което бе на улиците! Нищо не можеше да му се стори неинтересно, глупаво или безобразно в неговия отново сътворен свят! Цели месеци, цели години живот не можеха да се сравнят с днешния пролетен ден.

Продаваха сладолед в картонени чашки. Олег вече не помнеше кога за последен път е видял такива чашки. Половин рубла, и, моля, заповядайте! Преметнал прогорената и простреляна войнишка торба през двете си ръце на гърба, облизвайки студената сладост, Олег тръгна още по-бавно.

След няколко метра видя фотоателие и се спря. Облегна се на железните перила и се загледа във витрината, зад която бяха изложени красиви портрети, повечето на момичета. Представи си ясно как всяко от тях е обличало най-хубавите си дрехи, след това фотографът е търсил най-добрата поза за главата, нагласявал е светлината; след това е правил по няколко снимки, за да избере най-успешната, ретуширал я е; накрая от снимките на десет такива момичета е избирал една, достойна да бъде изложена във витрината. Олег знаеше, но все пак му бе приятно да гледа и да вярва, че именно в такива момичета се крие смисълът на живота; погледът му жадно поглъщаше всичко онова, което бе пропуснал в живота си и от което сега бе лишен.

Сладоледът свърши, но чашката бе толкова гладка и чиста, че му бе жал да я хвърли; реши, че по пътя може да пие вода от нея и я пъхна в мешката, където вече бе скрил алуминиевия шиш, който също можеше да му потрябва.

По-нататък имаше аптека, също много интересно заведение! Костоглотов веднага влезе. Правоъгълните чисти рафтове, великолепно подредени, привличаха погледа; Олег можеше да ги разглежда цял ден. Изложените неща бяха като манна небесна за затворническото око, защото от десетилетия не се срещаха в онзи свят, а и ако някои Олег бе виждал в свободния си живот, сега се затрудняваше да разбере за какво именно са били предназначени. Със страхопочитанието на дивак разглеждаше никелираните, стъклените и пластмасовите форми на изложените неща; до тях имаше пакетчета с билки. Олег вярваше в билките и тревите, но къде бе онази трева, къде? В следващите витрини бяха разположени различни таблетки, много от тях със съвсем непознати имена, нечувани никога дотогава. Само тази аптека откриваше пред Олег цяла вселена за размисли. Но той, преминаващ от една към друга витрина, въздъхна и само попита, спомнил си молбата на Кадмини, дали имат термометър, сода и манганова смес. В аптеката имаше само манганова смес, за която го помолиха да плати три копейки на касата.

След това Костоглотов застана на опашката за обслужване по рецепти, където постоя двадесетина минути, свалил войнишката торба и измъчвайки се от за̀духа. Имаше известно колебание дали да вземе лекарството или не, но накрая предаде една от трите еднакви рецепти, които вчера бе получил от Вега; тайно се надяваше, че няма да ги има и по такъв начин проблемът ще отпадне. Но оттатък я приеха и написаха върху нея петдесет и осем рубли и няколко копейки.