Александър Солженицин - Раково отделение

Олег дори се разсмя облекчено и се отстрани. Той не се учуди въобще, че навсякъде го преследва цифрата „петдесет и осем“, но фактът, че трябваше да плати сто седемдесет и пет рубли за трите рецепти, му се стори прекалено несправедлив — с тези пари можеше спокойно да изкара цял месец. За миг му се прииска да скъса рецептите и да ги хвърли в плювалника, но си помисли, че Вега може да го попита за тях, и ги пъхна обратно в джоба си.

Не му се искаше да напусне света на огледалните аптечни шкафове, но денят на неговите радости го зовеше.

Още много радости го очакваха днес.

Олег продължаваше да върви бавно. Преминаваше от витрина на витрина, без да може да откъсне погледа си. Знаеше, че на всяка крачка го очакват изненади.

И наистина зад стъклото до входа на пощата имаше реклама: „Използвайте фототелеграфа!“ Поразително! Това, за което преди десет години се пишеше само във фантастичните романи, вече се предлагаше на населението. Олег влезе в пощата. Вътре имаше списък с тридесетина градове, до които можеше да се изпрати фототелеграма. Олег се замисли на кого и къде би могъл да изпрати магическата телеграма, но не можа да си спомни за нито един човек, жител на тези големи градове, разпръснати върху една шеста част от сушата, когото би могъл да зарадва с почерка си.

Все пак, за да опита, той се приближи до гишето и помоли да му покажат една бланка и да му обяснят с каква големина трябва да бъдат буквите.

— Преди малко се развали — отговори му жената. — Не работи.

(Ах, не работи! По дяволите! Така е дори някак си по-спокойно!)

Продължи по-нататък и се зачете в афишите. Няколко от тях съобщаваха за филмите, които се прожектираха в няколкото кина, а друг — за цирк. Всички прожекции кой знае защо, бяха през деня, но той не можеше да си позволи да изгуби дори час от подарения му, за да разгледа вселената ден. Действително, ако можеше да остане да поживее малко в града, не би било грехота да отиде на цирк: нали беше като дете, нали току-що се бе родил.

Настъпи времето, когато бе най-удобно да отиде при Вега.

Ако въобще тръгне…

Но можеше ли да не отиде? Тя е приятел. Покани го съвсем искрено, дори малко смутено. Тя е единственият близък човек в целия град, нима можеше да не й се обади?

Дълбоко в душата си той само към това се стремеше — да отиде при Вега дори преди да успее да разгледа градската вселена.

Но нещо все го задържаше и го караше да си задава въпроса дали не е още рано — може би още не се бе прибрала у дома…

Е, по-късно…

Олег се спираше на всеки кръстопът, за да не пропусне най-интересната улица, но никого не питаше и избираше поредния си маршрут наслуки.

И така стигна до някаква винарска изба; не магазин за вино в бутилки, а именно изба с бъчви — полутъмна, полувлажна, с особен възкисел въздух. Някаква стара таверна! Вътре наливаха виното направо от бъчвите в големи чаши. Чаша най-обикновено вино струваше две рубли. След историята с шашлика това бе наистина евтиния! И Костоглотов извади от дълбокия си джоб поредната десетрублева банкнота.

Виното се оказа без особен вкус, но главата веднага му се завъртя. А когато излезе от избата и тръгна по-нататък, животът му се стори още по-лек, макар да бе благосклонен към него от сутринта. Беше му толкова леко и приятно, че вече нищо не бе в състояние да го разстрои. Защото, изпитал вече всичко лошо, което въобще би могло да съществува на света, останалото нямаше начин да не бъде по-добро.

Очакваше още радости за себе си от този ден.

Ако срещнеше по пътя си още една изба, нямаше нищо против да влезе и да изпие още една чаша.

Но не срещна.

Вместо нея видя пред себе си голяма тълпа, изпълнила целия тротоар; за да продължи пътя си, човек трябваше да я заобиколи.

Олег реши, че нещо се е случило. Но не — всички стояха с лице към широките стъпала, водещи до голяма врата и мълчаливо чакаха. Костоглотов вдигна главата си и прочете: „Централен универмаг.“ Стана му напълно ясно, че хората чакаха за някаква много важна стока. Но каква именно? Той се обърна към един, втори, трети, но така и не получи изчерпателен отговор. Единственото, което разбра, бе, че всеки момент трябваше да отворят. Какво да се прави — съдба! И Олег се нареди на опашката.

След няколко минути двама мъже отвориха широката врата и с уплашен вид се опитаха да въведат някакъв ред на влизане, но отскочиха веднага встрани, сякаш срещу себе си имаха не хора, а конници. Чакащите мъже и жени нахлуха вътре и заизкачваха стъпалата на стълбището, водещо към втория етаж, с такава бързина, с каквато се напуска само здание, обхванато от пламъци; всеки в зависимост от пъргавината, силата и възрастта си бягаше по стъпалата. Съвсем малка струя от този поток се разля по първия етаж, но главната бе насочена именно към втория. Този атакуващ порив пречеше на човек да се изкачва спокойно и Олег с мешката на гръб също затича (в блъсканицата го ругаеха, взели, го за войник).