Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Дайте ми едно одеяло! — рекъл звучно той. — Джафар й всички останали, елате при мен.

Той наредил роднините в кръг, а лихваря сложил в средата, на земята. После се обърнал към тях със следните думи:

— Сега ще покрия Джафар с това одеяло и ще прочета молитва. А всички вие, и Джафар в това число, трябва да повтаряте със затворени очи тази молитва след мене. И когато сваля одеялото, Джафар ще бъде вече излекуван. Но трябва да ви предупредя за едно извънредно важно условие и ако някой наруши това условие, Джафар ще остане неизлекуван. Слушайте внимателно и запомнете.

Роднините мълчали, готови да слушат и да запомнят.

— Докато повтаряте след мене думите на молитвата — високо, отчетливо обяснил Настрадин Ходжа, — нито един от вас, а още по-малко самият Джафар, не бива да мислите за маймуна! Ако някой от вас почне да мисли за маймуна или — още по-лошо — си я представи във въображението си с опашка, червен задник, отвратителна муцуна и жълти зъби, тогава, разбира се, никакво излекуване няма да има и не може да има, защото извършването на благочестивото дело е несъвместимо с мислите за Полкова отвратително същество като маймуната. Разбрахте ли ме?

— Разбрахме! — отговорили роднините.

— Приготви се, Джафар, затвори очи! — тържествено рекъл Настрадин Ходжа, като покрил лихваря с одеялото. — Сега и вие затворете очи — обърнал се той към роднините. — И помнете условието ми: да не мислите за маймуна.

Той напевно изрекъл първите думи от молитвата:

— Мъдри и всезнаещи аллах, прати със силата на свещените знаци Алиф, Лам, Мим и Ра изцеление на нищожния твой раб Джафар.

— Мъдри и всезнаещи аллах — повтарял разногласият хор на роднините.

И ето, по лицето на един от тях Настрадин Ходжа забелязал тревога и смущение; друг се закашлял, трети почнал да бърка думите, четвърти — да тресе глава, сякаш се мъчи да отпъди някакво натрапчиво видение. А след минута и Джафар взел неспокойно да се върти под одеялото: маймуната, отвратителна и неизразимо гнусна, с дълга опашка и жълти зъби, стояла неотстъпно пред вътрешния му поглед и дори го подкачала, като му показвала поред ту езика си, ту кръглия си червен задник, тоест места, неприлични за съзерцание от мюсюлманин.

Настрадин Ходжа продължавал високо да чете молитвата й изведнъж спрял, като че заслушан. След него млъкнали роднините, някои се дръпнали назад. Джафар заскърцал със зъби под одеялото, защото маймуната започнала да си прави с него съвсем непристойни шеги.

— Как! — гръмовито възкликнал Настрадин Ходжа. — О, нечестивци и богохулни! Вие нарушихте забраната ми, осмелихте се, докато аз четях молитвата, да мислите за онова, за което ви забраних да мислите! — Той смъкнал одеялото и се нахвърлил върху лихваря: — Защо си ме повикал! Сега разбирам, че не си искал да се излекуваш! Искал си да унищожиш мъдростта ми, подучили са те враговете ми! Но пази се, Джафар! Още утре всичко ще бъде известно на емира! Ще му разкажа, че през цялото време, докато чете молитвата, нарочно, с богохулни цели ти мисли за маймуната! Пази се, Джафар, и всички вие се пазете: това няма да ви се размине току-така, знаете какво наказание ви чака за богохулство!

А тъй като наистина за богохулство се полагало много тежко наказание, всички роднини се вцепенили от ужас, а лихварят взел да ломоти нещо в старанието си да се оправдае. Но Настрадин Ходжа не го слушал; той рязко се обърнал и си излязъл, като тръшнал вратата.

Скоро изгряла луната и заляла цяла Бухара с меката си и топла светлина. А в къщата на лихваря до късна нощ се чували викове и псувни там се разправяли кой пръв е помислил за маймуната.

След като изиграл лихваря, Настрадин Ходжа се запътил към двореца.

Завършила дневните си работи, Бухара заспивала. Прохладен мрак витаел из улиците, под мостовете звучно пеела водата. Дъхало на влажна земя, тук-там краката на Настрадин Ходжа се хлъзгали по калта: това означавало, че тук е работил особено усърден поливач, овлажнил пътя обилно, та нощният вятър да не вдига прахоляк и да не тревожи съня на уморените хора из дворовете и по покривите. От градините, потънали в мрак, над стоборите литвала нощна благоуханна хладовина. Далечните звезди намигали на Настрадин Ходжа от висинето, обещавали му сполука. „Да! — подсмивал се той. — Светът все пак не е подреден зле за оня, който носи на раменете си глава, а не празна кратуна!“

По пътя той свърнал към пазарния мегдан, видял ярките гостоприемни светлини в чайханата на приятеля си Али. Настрадин Ходжа избиколил чайханата, почукал на вратата. Отворил му самият стопанин. Те се прегърнали, влезли в тъмната одая. Зад тънката преградка се чували гласове, смях, звън на съдини. Али заключил вратата, запалил газеничето.