Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Ох, ох! — изстенал шпионинът, повдигнал лице, нашарено от синини и отоци. — Никога вече няма да се закачам с тоя проклет скитник, защото знам, че следващия път ще ме убие. И не искам вече да бъда шпионин, още утре ще замина някъде по-далеч, дето никой не ме познава, и ще се заловя там е честен труд.

„Ама приятелите ми са се постарали здравата! — мислел си Настрадин Ходжа, като разглеждал шпионина и изпитвал дори някакво съжаление към него. — Ако до двореца е имало още поне двеста крачки, едва ли биха го довели жив. Да видим ще го вразуми ли тоя урок.“

На разсъмване Настрадин Ходжа видял от прозореца на кулата си как от портите на двореца излязъл сипаничавият шпионин с малко вързопче в ръка. Като се завалял ту надясно, ту наляво, хващал се за гърдите, за раменете и хълбоците и всяка минута сядал да си почине, той прекосил пазарния мегдан, осветен от първите прохладни лъчи, и изчезнал в, сянката на покритите, чаршии. На смяна на тъмната нощ изгрявало утрото — чисто, прозрачно, бистро, измито от росата, пронизано от слънчева светлина. Птиците цвъртели, свирели и чирикали, пеперудите хвърчали високо, за да се сгреят в първите лъчи, една пчела кацнала на перваза пред Настрадин Ходжа и почнала да търси меда, чийто мирис долетял до нея от гърнето, поставено на прозореца.

Възхождало слънцето, стар, неизменен приятел, на Настрадин Ходжа: всяка сутрин се срещали те и всяка сутрин Настрадин Ходжа умеел да му се радва, сякаш не го бил виждал цяла година. Възхождало слънцето като добър, щедър бог, който излива милостта си еднакво над всички и всичко в света, ликувайки, с благодарност разкривало насреща му красотата си, горяло, блестяло, сияело в утринните лъчи — пухкавите облаци, плочките на минаретата, мокрите листа, водата, тревите и цветята; дори обикновеният неприветлив калдъръм, забравен и онеправдан от природата, дори той, щом срещнел слънцето, съумявал да се разхубави, искрял и блестял в чупките, сякаш обсипан с елмазен прашец. И мигар можел Настрадин Ходжа в такъв час да остава студен пред лицето на своя сияещ приятел? Дървото трептяло под ярките слънчеви лъчи и Настрадин Ходжа трептял заедно с него, сякаш сам бил облечен със зелени листа; на близкото минаре гукали гълъби, чистели крилете си и на Настрадин Ходжа му се дощявало да почисти крилото си; две пеперуди пърхали пред прозореца и на него му се искало да бъде трета в тяхната лека игра. Очите на Настрадин Ходжа сияели от щастие, той си спомнил сипаничавия шпионин и пожелал това утро да бъде за него утро на нов живот — чист и ясен. Но тозчас помислил с огорчение, че в душата на тоя човек се е набрала толкова мръсотия, че той няма да може да се освободи от нея и когато си отпочине, ще се залови отново за старото.

Настрадин Ходжа, както ще видим по-нататък, не сбъркал в предвижданията си. Той твърде добре познавал хората, за да сбърка. А как му се искало да сбърка, как би се радвал на духовното изцеление на сипаничавия шпионин! Но на гнилото не е съдено да цъфне и да стане отново свежо, зловонието не може да се превърне в благоухание. Настрадин Ходжа огорчено въздъхнал.

Най-съкровената му мечта била мечтата за един свят, в който всички хора ще живеят като братя, няма да знаят ни алчност, ни завист, ни коварство, ни злоба, ще си помагат един другиму при нещастие и ще споделят радостта на всеки един като обща радост. Но мечтаейки за такъв щастлив свят, той с огорчение виждал, че хората живеят не така, както трябва, потискат се взаимно и се поробват, оскверняват душите си с разни мръсотии. Колко време ще трябва на хората, за да разберат най-сетне законите на честния и чист живот? А че хората ще разберат някой ден тия закони, Настрадин Ходжа ни най-малко не се съмнявал. Той твърдо вярвал, че добрите хора на света са много повече от лошите;-лихварят Джафар и сипаничавият шпионин с техните до дъно прогнили души били според него само отвратителни изключения; той твърдо вярвал, че природата дава на човека само доброто, а всичко лошо в него е чужда утайка, привнесена в човешката душа отвън, от неправилния, несправедливо устроен живот; той твърдо вярвал, че ще дойде време, когато хората ще почнат да преустройват и очистват живота си, като в тая благородна работа очистват и душите си от всякаква мръсотия. Доказателство, че Настрадин Ходжа мислел тъкмо така, а не иначе, са многобройните истории за него, в тях е останал отпечатъкът на душата му, в това число и тази книга; и макар мнозина от корист или от долна завист, или от злоба да са се Мъчили да очернят паметта му, те не са постигнали успех в намерението си, защото не е дадено на лъжата да възтържествува над истината. Споменът за Настрадин Ходжа е останал и занапред ще остане благороден и светъл, запазил подобно елмаз вечно и въпреки всичко чистия би блясък! И досега пътниците, когато се спират пред скромната надгробна плоча в турския Ак-Шекир, си спомнят с добри думи за Настрадин Ходжа, веселия скитник от Бухара, и повтарят думите на поета: „Той отдаде сърцето си на земята, макар да се въртеше по света като вятъра — като вятъра, който след смъртта му разнесе из цялата вселена благоуханието на розите, нацъфтели в сърцето му. Прекрасен е животът, изминат, за да остави след себе си в света отпечатъка на душата си и да обгледа цялата красота на света!“