Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Трийсет и петата година от живота си Настрадин Ходжа посрещнал на път.

Той прекарал повече от десет години в изгнания, като странствувал от град на град, от една страна в друга, прекосявал морета и пустини, нощувал където завърнел — на голата земя край сиромашки овчарски огън или в тесен кервансарай, дето в прашната тъмнина до сутринта въздишали и се чешели и глухо подрънквали с хлопатарите си камили, или в душна задимена чайхана сред налягали един до друг водоносци, просяци, камилари и разни други бедни хора, които с пукването на зората изпълвали с пронизителните си викове тържищата и тесните сокачета на градовете. Нерядко се подреждал да нощува и на меки копринени възглавници в харема на някой персийски велможа, който същата тая нощ с отред заптиета търсел из всички чайхани и кервансараи скитника и богохулника Настрадин Ходжа, за да го побие на кол… През решетката на прозореца се мержелеела тясна ивичка небе, бледнеели звездите, предутринният ветрец шумолял леко и нежно в листака, на перваза на прозореца почвали да гукат и чистят перата си весели гургулици. И Настрадин Ходжа, като целувал уморената хубавица, казвал:

— Време е. Сбогом, мой несравним бисер, и не ме забравяй.

— Почакай! — отговаряла тя, сключила прелестни ръце около шията му. — Мигар завинаги си отиваш? Но защо? Слушай, тая вечер щом се стъмни, аз пак ще пратя старицата при тебе.

— Не. Отдавна вече съм забравил времето, когато прекарва две нощи подред под една стряха. Трябва да замина, много бързам.

— Да заминеш ли? Мигар имаш някакви неотложни работи в друг град? Къде се каниш да заминаваш?

— Не знам. Но вече съмва, вече се отвориха градските порти и потеглиха на път първите кервани. Чуваш ли — звънтят хлопатарите на камилите!… Долови ли слухът ми този звук, сякаш духове се вселяват в нозете ми и аз не мога да се заседя на едно място!

— Замини, щом е тъй! — сърдито казвала хубавицата, като напразно се мъчела да скрие сълзите, блеснали на дългите й мигли. — Но кажи ми поне името си на сбогуване.

— Искаш да знаеш името ми? Тогава чуй: ти прекара нощта с Настрадин Ходжа! Аз съм Настрадин Ходжа, смутителят на спокойствието и сеячът на раздори, същият, за когото всеки ден викат глашатаите по всички мегдани и тържища и обещават голяма награда за главата му. Вчера обещаваха три хиляди тумана 1 1 Туман — златна монета в Иран. — Б.пр. и аз дори си помислих: дали не е по-добре сам да продам собствената си глава за такава хубава цена. Ти се смееш, звездице моя, хайде, дай ми по-скоро устните си за последен път. Ако можех, бих ти подарил изумруд, но аз нямам изумруд — вземи ей това просто бяло камъче за спомен!