Леонид Соловьов: Повест за Настрадин Ходжа

Но къде все пак да обядва? Настрадин Ходжа за трети път от вчерашния ден насам пристягал пояса си.

— Трябва да се измисли нещо — рекъл той. — Да спрем, вярно мое магаре, и да помислим. А ето разгеле и чайхана!

Като свалил юздата на магарето си, той го пуснал да опасе недоядената детелина около коневръза, а сам, подбрал пешовете на халата си, седнал пред аръка, в който, бълбукайки и пенейки се на завоите, течала гъста глинеста вода. „Къде, защо и отде тече тая вода, тя не знае и не мисли за това — тъжно размишлявал Настрадин Ходжа. — И аз също не знам ни своя път, ни почивка, ни дом. Защо дойдох в Бухара? Къде ще отида утре? И откъде ще намеря половин танга за обед? Мигар пак ще остана гладен? Проклет да е бирникът, ограби ме до пара и още имаше безсрамието да ми говори за разбойници!“

В същия миг изведнъж видял виновника за нещастията си. До чайханата се приближил самият бирник. Двама заптии водели за юздата арабски жребец, дорест хубавец с благороден и страстен огън в тъмните очи. Като превивал шия, той нетърпеливо местел тънките си крака, сякаш му било неприятно да носи тлъстото туловище на бирника.

Стражарите почтително свалили своя началник и той влязъл в чайханата, където треперещият от раболепие съдържател го поканил да седне на копринени възглавки, сварил му отделно най-хубавия чай и му подал тънък филджан, китайска направа. „Не го посрещат зле за парите ми!“ — помислил си Настрадин Ходжа.

Бирникът се напил до гуша с чай и скоро задрямал на възглавките, като изпълнил чайханата със сумтене, хъркане и мляскане. Всички останали гости зашепнали, да не би да обезпокоят съня му. Стражарите седнали над него — единият отдясно, а другият отляво, — пъдели с клонки досадните мухи, докато не се убедили, че бирникът е заспал дълбоко; тогава си смигнали, свалили юздата на коня, хвърлили му сноп детелина и като взели едно наргиле, отишли в дъното на чайханата, в тъмното, откъдето след минута сладък мирис на хашиш облъхнал Настрадин Ходжа: стражарите свободно се отдавали на порока.

„А за мене е време да се махам! — решил Настрадин Ходжа, той си припомнил сутрешното приключение при градските порти и се опасявал, че стражарите всеки момент може да го познаят. — Но откъде все пак ще намеря половин танга? О, всемогъща съдба, която толкова пъти си избавяла Настрадин Ходжа, обърни към него благосклонния си поглед!“

В това време го повикали: „Хей, ти, голтако!“ Той се обърнал и видял на пътя покрита, богато изписана кола, отдето, отгърнал перденцата, го гледал човек с голяма чалма и скъп халат.

И преди този човек — богат търговец или велможа — да изрече следващата дума, Настрадин Ходжа вече знаел, че неговият зов за щастие не е останал без отговор: щастието, както винаги, обърнало в трудната минута благосклонния си поглед към него.

— Харесва ми този жребец — надменно рекъл богаташът, той гледал над Настрадин Ходжа и се любувал на дорестия арабски хубавец. — Кажи ми, продава ли се?

— В света няма жребец, който да не се продава — уклончиво отговорил Настрадин Ходжа.

— Не ми се вярва да имаш в джоба много пари — продължил богаташът. — Слушай внимателно. Не знам чий е този жребец, откъде е и на кого е принадлежал по-рано. Не те питам за това. Стига ми, дето по напрашената ти дреха съдя, че си пристигнал в Бухара отдалеч. Това ми стига. Разбра ли?

Настрадин Ходжа, обзет от радост и възхищение, кимнал: той тутакси разбрал всичко и дори много повече от това, което искал да му каже богаташът. Тревожел се само за едно: да не би някоя глупава муха да полази в ноздрата или гърлото на бирника и да го разбуди. За заптиите се безпокоял по-малко: те продължавали в самозабрава да се отдават на порока, за което свидетелствували кълбата гъст зелен дим, извиращ от тъмнината.

— Но ти сам разбираш — надменно и важно продължил богаташът, — че на тебе в твоя окъсан халат не ти приляга да яздиш такъв кон. Това би било дори опасно за тебе, защото всеки би си задал въпроса: „Откъде ли тоя просяк е взел такъв великолепен жребец?“ — и тогава като нищо ще се намериш в зандана.

— Прав си, о, високородени! — смирено отговорил Настрадин Ходжа. — Конят наистина е твърде хубав за мене. В окъсания си халат аз цял живот яздя магаре и не се осмелявам дори да помисля да възседна такъв кон.

Отговорът му харесал на богаташа.

— Добре че както си сиромах, не си заслепен от гордост: беднякът трябва да бъде смирен и скромен, защото пищните цветове са присъщи на благородния бадем, но не са присъщи на жалкия степен бодил. Сега ми отговори: искаш ли да получиш ей тая кесия? Тук има точно триста танга сребро.