Леонид Соловьов: Повест за Настрадин Ходжа

Той навличал дрипавия си халат, прогорен на много места от искрите на крайпътните огньове, и тихичко се измъквал. Зад вратата гръмовно хъркал ленивият глупав евнух с чалма и меки чехли с извити нагоре върхове — нехаен страж на най-голямото съкровище в двореца, поверено нему. По-нататък, изпружени по килимите и кечетата, хъркали стражарите, сложили глави на: извадените си ятагани. Настрадин Ходжа се прокрадвал на пръсти покрай тях, хем винаги благополучно, като че през това време ставал невидим.

И пак звънял, димял белият каменист път под чевръстите копита на магарето му. Над света в синьото небе сияело слънцето; Настрадин Ходжа можел да го гледа, без да примижава. Росни поля и безплодни пустини, по които се белеели полузасипани от пясък камилски кости, зелени градини и пенливи реки, мрачни планини и тучни пасбища слушали песента на Настрадин Ходжа. Той отивал все по-далеч и по-далеч, без да се извръща назад, без да съжалява за оставеното и без да го е страх от онова, което го очаквало тепърва.

А в напуснатия град оставал да живее навеки споменът за него.

Велможи и молли бледнеели от ярост, щом чуели името му; водоносачите, камиларите, тъкачите, медникарите и сарачите, които се събирали вечер в чайханите, си разправяли смешни истории за неговите приключения, от които той винаги излизал победител; нежната хубавица в харема често-често поглеждала бялото камъче и го скривала в седефеното ковчеже, зачула стъпките на господаря си.

— Ух! — пухтял и сумтял дебелият велможа, докато смъквал сърмения си халат. — Тоя проклет скитник изтормози всички ни: той развълнува и размири цялата държава! Днес получих писмо от моя стар приятел, уважавания управител на Хорасанска околия. Представи си, щом този скитник Настрадин Ходжа се появил в неговия град, ковачите веднага престанали да плащат данъци, а съдържателите на механи отказали да хранят безплатно стражарите. Нещо повече, този крадец, осквернител на исляма и син на греха, се осмелил да се вмъкне в харема на хорасанския управител и да обезчести любимата му жена! Наистина светът още не е виждал подобен престъпник! Съжалявам, че тоя презрян голтак не се е опитал да се вмъкне в моя харем, защото главата му отдавна щеше да стърчи на върлина насред главния мегдан!

Хубавицата мълчала, само скрито се усмихвала — било й хем смешно, хем тъжно. А пътят все тъй звънял и димял под копитата на магарето. И се носела песента на Настрадин Ходжа. За десет години къде ли само не бил ходил: в Багдад, Стамбул и Техеран, в Бахчи-сарай, Ечмиадзин и Тбилиси, в Дамаск и Трапезунд, опознал всички тия градове и безброй други и навсякъде оставял спомен за себе си.

Сега се връщал в родния си град, в Бухара-и-Шериф, в Благородната Бухара, дето се надявал, скрит под чуждо име, да си поотдъхне от безкрайните си скиталчества.

Като се присъединил към един голям търговски керван, Настрадин Ходжа пресякъл бухарската граница и на осмия ден от пътуването си видял далече в прашната мъгла познатите минарета на великия славен град.

Дрезгаво заподвиквали измъчените от жажда и пек керванджии, камилите ускорили крачките си: слънцето вече захождало и трябвало да се бърза, за да влязат в Бухара, преди да се затворят градските порта. Настрадин яздел на опашката на кервана, обвита в гъст, тежък облак прах; това бил родният, свещен за него прах; струвало му се, че мирише по-хубаво от праха на другите далечни земи. Кихал, кашлял и говорел на магарето си:

— Ето ни най-сетне у дома. Кълна се в аллаха, тук ни очаква сполука и щастие.

Керванът приближил до градската стена тъкмо в минутата, когато стражата затваряла портите. „Почакайте, в името на аллаха!“ — извикал керванбашията и показал отдалече една жълтица. Но портите вече се затворили, паднали със звън резетата и часовите застанали на кулите до топовете. Полъхнал прохладен вятър, в мъгливото небе угаснал розовият светлик и ясно се откроил тънкият сърп на младата месечина, а в здрачната тишина от безбройните минарета се понесли, високите, провлечени и печални гласове на муезините, които призовавали мюсюлманите на вечерна молитва.

Търговците и керванджиите коленичили, а Настрадин Ходжа с магарето си тихичко се отбил настрана.

— Тия търговци има за какво да благодарят на аллаха; те днес обядваха и сега се канят да вечерят. А ние с тебе, вярно мое магаре, не сме обядвали и няма да вечеряме; ако аллах желае да получи нашата благодарност, нека прати на мене паница пилаф, а на тебе сноп детелина!