Леонид Соловьов: Повест за Настрадин Ходжа

Търговците онемели от ужас. След две минути прегледът свършил. Стражарите се строили зад началника си. Халатите им стърчали и се издували. Започнало събирането на таксите за стоката и влизането в града. Настрадин Ходжа нямал стока и трябвало да плати само за влизането.

— Откъде идеш и защо? — попитал бирникът. Писарят топнал в мастилницата гъшето перо и се приготвил да запише отговора на Настрадин Ходжа.

— Ида от Испахан, о, пресветли господарю. Тук, в Бухара, живеят роднините ми.

— Така — рекъл бирникът. — Дошъл си на гости на роднините си. Значи трябва да платиш такса за гостуване.

— Но аз съм дошъл при роднините си не на гости — възразил Настрадин Ходжа. — Дошъл съм по важна работа.

— По работа значи! — извикал, бирникът и очите му блеснали. — Значи идеш по работа и едновременно на гости! Плати тогава такса за гостуване, такса за работа и дай лепта за украсата на джамиите за слава на аллаха, който те е опазил от разбойници по пътя.

„По-добре да ме беше опазил сега, от разбойници все някак и сам щях да се овардя“ — помислил си Настрадин Ходжа, но премълчал — успял да пресметне, че в този разговор всяка дума му струва повече от десет танга. Развързал пояса си и под хищните втренчени погледи на стражарите взел да отброява таксата за влизане в града, таксата за гостуване, таксата за работа и лептата за украса на джамиите. Бирникът страховито изгледал стражарите, те се извърнали. Писарят, забил нос в книгата, бързо заскрибуцал с перото.

Настрадин Ходжа се разплатил, понечил да си тръгне, но бирникът забелязал, че в пояса му останали още няколко монети.

— Почакай — спрял той Настрадин Ходжа. — А кой ще плати такса за магарето ти? Щом ти отиваш на гости у роднини, значи и магарето ти ще гостува у роднини.

— Прав си, о, мъдри началнико — смирено отговорил Настрадин Ходжа, като отново развързал пояса си. — Магарето ми наистина има в Бухара много роднини, инак нашият емир с тия наредби отдавна да се е сгромолясал от трона си, а ти, о, почтени, отдавна да си набучен на кол за алчността си!

Преди бирникът да се опомни, Настрадин Ходжа се метнал на магарето си и като препуснал с все сила, изчезнал в близката уличка. „По-скоро, по-скоро! — нареждал той. — Ускори крачките си, мое вярно магаре, инак твоят стопанин ще заплати още една такса — собствената си глава!“

Магарето на Настрадин Ходжа било много умно; разбирало всичко: чувало с дългите си уши шума и бъркотията при градската порта, виковете на стражарите и без да избира пътя, препускало така, че Настрадин Ходжа, обхванал с две ръце врата му и повдигнал високо крака, едва се крепял на седлото. След него с пресипнал лай се носела цяла сюрия кучета; минувачите се притискали о дуварите и гледали подире му, като клатели глави.

През това време при градските порти стражарите претърсвали цялата тълпа, за да намерят дръзкия волнодумец. Търговците усмихнати си шепнели:

— Ето отговор, който би направил чест дори на самия Настрадин Ходжа!

По пладне целият град знаел този отговор; търговците на пазара го разправяли шепнешком на купувачите, а те го предавали по-нататък и всички казвали: „Ето думи, достойни за самия Настрадин Ходжа!“

И никой не знаел, че тези думи са на Настрадин Ходжа, че самият той, знаменитият и несравним Настрадин Ходжа, скита сега из града гладен, без грош в джоба и търси роднини или стари приятели, които биха го нахранили и подслонили на първо време.

Той не намерил в Бухара нито роднини, нито стари приятели. Не намерил дори бащиния си дом, в който се родил и порасъл в игри из сенчестата градина, където през прозрачните есенни дни шумолели на вятъра пожълтяващите листа, зрели плодове падали на земята с глух, сякаш далечен шум, където птиците свирели тънко-тънко, където слънчеви петна трептели по благоуханната трева и трудолюбиви пчели бръмчели, събирайки последната дан от повяхващите цветове, където водата потайно ромоляла във вадата и разказвала на момчето безкрайните си неразбираеми приказки… Сега на това място било пущинак: буци, трапища, бодливи тръне, опушени тухли, порутени останки от стени, парчета изгнили тръстикови рогозки; нито една птица, нито една пчела не видял тук Настрадин Ходжа! Само изпод камъните, в които се препънал, ненадейно изтекла дълга маслена струя и като блеснала мъждиво на слънцето, пак се скрила под камъните — змия, самотен и страшен жител на запустелите места, завинаги напуснати от човека.