Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— О, Хюсеин Хуслия, ти се нае да ме излекуваш, а вместо това замалко да ме удавиш! Кълна се в аллаха, никога няма да се приближа до това езеро на по-малко от сто крачки! И какъв мъдрец си ти, Хюсеин Хуслия, щом не знаеш как се спасяват хората от водата; един прост водоносец те превъзхожда по ум! Подайте ми халата и чалмата; да вървим, Хюсеин Хуслия, вече се стъмва, а ние трябва да завършим почнатото. Водоносачо! — добавил лихварят, като се изправил. — Не забравяй, че срокът за твоя дълг изтича след седмица. Но аз искам да те възнаградя и затова ти опрощавам половината… тоест искам да кажа — четвъртината… не, една десета част от дълга. Това е напълно достатъчна награда, защото аз можех да изплувам сам, без твоя помощ.

— О, почтени Джафар — плахо рекъл водоносецът. — Ти нямаше да изплуваш без моя помощ. Опрости ми поне четвъртината от дълга.

— Аха! Значи си ме спасил с користна цел! — закрещял лихварят. — Значи в тебе са говорили не чувствата на добър мюсюлманин, а само користолюбието! За това, водоносачо, подлежиш на наказание. От твоя дълг не ти опрощавам нищо!

Водоносецът се отдръпнал с клюмнала глава. Настрадин Ходжа го погледнал със съжаление, после изгледал с омраза и презрение Джафар.

— Хюсеин Хуслия, да вървим по-скоро — бързал лихварят. — За какво си шепнете там с тоя користолюбив водоносец?

— Почакай — отговорил Настрадин Ходжа. — Ти забрави, че трябваше да дадеш на всеки срещнат по една златна монета. Защо не даде нищо на водоносеца?

— О, тежко ми, разорение! — възкликнал лихварят. — На тоя презрян користолюбец трябва да давам и пари! — Той развързал кесията си, хвърлил една жълтица. — Нека тя да бъде последната. Вече се стъмни и няма да срещнем никого на връщане.

Но Настрадин Ходжа не току-така си шепнал с водоносеца.

Тръгнали да се връщат: отпред лихварят, след него Настрадин Ходжа, отзад роднините. Но неизминали и петдесет крачки, насреща им от уличката излязъл водоносецът — същият, когото оставили току-що на брега.

Лихварят се извърнал, искал да отмине. Настрадин Ходжа със строг глас го спрял:

— Не забравяй, Джафар, на всеки срещнат!

В нощния въздух се разнесъл мъчителен стон: Джафар развързвал кесията си.

След като получил, жълтицата, водоносецът изчезнал в мрака. Но след петдесетина крачки отново излязъл насреща им. Лихварят побелял и се затресъл.

— Хюсеин Хуслия — жаловито рекъл той. — Виж, пак същият…

— На всеки срещнат — повторил Настрадин Ходжа.

В тихия въздух отново прозвучал стон. Джафар развързвал кесията си.

Така ставало из целия път. След всеки петдесет крачки водоносецът се изпречвал пред тях. Запъхтял се, дишал тежко, по лицето ми струяла пот. Той не разбирал нищо от станалото. Вземал жълтицата и се втурвал презглава да обиколи, за да изскочи след минута нейде от шубраците край пътя.

За да спаси парите си, лихварят ускорявал крачка все повече и повече, най-сетне се спуснал да тича. Но мигар можел, както бил куц, да надтича водоносеца, който, обезумял, летял като вихър, прескачал стоборите; той се изхитрил да изскочи пред лихваря най-малко петнайсет пъти и най-сетне пред къщата му скочил нейде от покрива и запречил портата. Като получил и последната жълтица, в изнемога се строполил на земята.

Лихварят се шмугнал през портата. След него влязъл Настрадин Ходжа. Лихварят хвърлил в краката му празната кесия и вбесен закрещял:

— Хюсеин Хуслия, моето излекуване ми струва много скъпо! Изхарчих повече от три хиляди танга за подаръци, за милостиня и за този проклет водоносец.

— Успокой се! — отговорил Настрадин Ходжа. — След половин час ще бъдеш възнаграден. Нека запалят насред двора голям огън.

Докато слугите носели дърва и разпалвали огъня, Настрадин Ходжа мислел как да измами лихваря и да стовари върху него цялата вина за несполучливото изцеление. Разни начини му идвали на ум, но той ги отхвърлял един по един, защото не ги намирал достойни. През това време огънят се разгорял, огнените езици, леко полюлявани от вятъра, се издигнали високо, озарили с червен блясък листата на асмата.

— Съблечи се, Джафар, и обиколи три пъти огъня — рекъл Настрадин Ходжа. Той все още не бил измислил достоен начин и печелел време. Лицето му било угрижено.

Роднините мълчаливо наблюдавали. Лихварят ходел около огъня като маймуна, вързана за синджир, и размахвал ръцете си, които му стигали почти до коленете.

Лицето на Настрадин Ходжа изведнъж се прояснило. Той въздъхнал с облекчение и изправен разкършил рамене.