Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Стани и се облечи! — рекъл Настрадин Ходжа. — Сега ще отидем при езерото на шейха Ахмед и ти ще се потопиш в свещените му води. Това е необходимо за изцелението ти.

— Езерото на шейха Ахмед! — уплашено възкликнал лихварят. — Аз вече съм се давил веднъж във водите му. Запомни, о, мъдри Хюсеин Хуслия, че аз не знам да плувам.

— По пътя за езерото трябва непрестанно да четеш молитви — рекъл Настрадин Ходжа. — И не бива да мислиш за земните неща. Освен това ще вземеш една кесия със злато и на всеки срещнат ще подаряваш по една жълтица.

Лихварят стенел и охкал, но изпълнил всичко точно. Из пътя те срещали различни хора — занаятчии и просяци; пребледнял, той дарявал всекиму по една жълтица. Отзад вървели многобройните роднини. Настрадин Ходжа нарочно ги повикал да видят, за да избегне по-късно обвинението, че преднамерено е удавил лихваря.

Слънцето се спускало зад стрехите, дърветата били покрили езерото със сянката си, звънтели комари. Джафар повторно се съблякъл, приближил се до водата.

— Тук е много дълбоко — рекъл той жаловито. — Хюсеин Хуслия, не забравяй: аз не знам да плувам.

Роднините наблюдавали мълчаливо. Лихварят, като закривал с длан срамотиите си и боязливо се гушел, обиколил насам-натам, за да избере по-плитко място.

Но ето, Джафар приклекнал и страхливо опитал водата с крак, като се държал за надвисналите храсти.

— Студено — оплакал се той; очите му се ококорили.

— Много се бавиш! — отговорил Настрадин Ходжа, като се стараел да не гледа лихваря, за да не допусне в сърцето си несправедлива жалост. Но си спомнил страданията на сиромасите, разорени от Джафар, спечените устни на болното дете, спомнил си сълзите на стария Нияз; лицето на Настрадин Ходжа пламнало от гняв, той смело и открито погледнал лихваря право в очите.

— Много се бавиш! — повторил той. — Ако искаш да се излекуваш, влизай!

Лихварят стъпил във водата. Влизал навътре много бавно и когато краката му били до колене във водата, коремът все още бил на брега. Най-сетне се изправил. Дълбочината досами брега му идвала до кръста. Разлюшкали се водораслите, които гъделичкали със студените си докосвания тялото му. Като мърдал зиморничаво плешки, той пристъпил напред и се озърнал. Направил още една крачка и пак се озърнал. В очите му се четяла няма молба. Настрадин Ходжа не обърнал внимание на тая молба. Да съжали лихваря би значило да обрече хиляди сиромаси на по-нататъшни страдания.

Водата покрила гърбицата на лихваря, но Настрадин Ходжа неумолимо го гонел все по-далече към дълбокото.

— Още, още… Нека водата стигне до ушите ти, иначе не се наемам да те излекувам. Хайде, върви по-смело, почтени Джафар! По-смело! Направи още една крачка! Хайде още малко!

— Елп! — изведнъж рекъл лихварят и потънал с глава под водата.

— Елп! — повторил, той, като се показал след секунда на повърхността.

— Той се дави! Той се дави! — развикали се роднините.

Вдигнала се тревога, започнала блъсканица, на лихваря протягали ръце, тояги; едни искали да му помогнат от чисто сърце, други се стараели само за очи.

Настрадин Ходжа веднага определил кой от тия хора колко дължи. Самият той тичал, викал и се грижел повече от всички:

— Хайде! Хайде дай ръка, почтени Джафар! Чуваш ли, дай ръка! Дай!

— Дай! Дай! — в хор повтаряли роднините.

Лихварят продължавал да се гмурка мълчаливо, като се показвал на повърхността все по-рядко и по-рядко. И тук, в тия свещени води той щял да намери края си, ако отнякъде не дотичал един бос водоносец с празен мях на гърба.

— Ха! — възкликнал той, като видял давещия се. — Та това е лихварят Джафар!

И без да се замисля, както си бил с дрехите, скочил във водата, протегнал ръка, отсечено викнал:

— На!

Лихварят се вкопчил и бил благополучно извлечен. Докато той, легнал на брега, се съвземал, водоносецът словоохотливо обяснявал на роднините:

— Вие неправилно го спасявахте. Вие викахте „дай“, а трябваше да му викате „на“! Знаете, разбира се, че почтеният Джафар се дави вече веднъж в това езеро, тогава го спаси някакъв човек, който яздеше сиво магаре. Този човек употреби за спасението на лихваря тъкмо тоя начин и аз го запомних. Днес това ми послужи…

Настрадин Ходжа слушал и хапел устни. Излизало, че той е спасил, лихваря два пъти: веднъж със своите ръце и втори път — с ръцете на водоносеца. „Не, аз все пак ще го удавя, макар и за това да дотрябва да живея в Бухара още цяла година“ — мислел си той. През това време лихварят задишал по-спокойно и свадливо завикал: