Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— О, невежа, син на невежа, внук и правнук на невежа! — продължавал старецът. — Ти дори не знаеш, че сега, в деветнайсетото стоене на луната, наречено Аш-Шуала, което се пада в знака на Стрелеца, човешките съдби се определят само от звездите на този знак и от никои други, за което ясно се говори в книгата на мъдрия Шихаб-ад-дин Махмуд-ибн-Караджи…

„Шихаб-ад-дин Махмуд-ибн-Караджи — запомнял Настрадин Ходжа. — А утре в присъствието на емира ще изоблича брадатия мъдрец, че не знае тази книга, за да се всели в сърцето му спасителен страх пред учеността ми…“

В къщата си лихварят Джафар имал дванайсет запечатани гърнета, пълни със злато, а му се искало непременно да има двайсет. Но съдбата Сякаш нарочно, с цел да предпази неопитните и доверчиви наивници, белязала Джафар с печата на необикновеното мошеничество: налагало му се да употребява много усилия, за да привлече в мрежите си всяка поредна жертва; гърнетата му се пълнели по-бавно, отколкото, желаел. „Ах, ако можех да се избавя от грозотията си! — мечтаел той. — Тогава хората нямаше да се разбягват, щом ме видят, щяха да се отнасят към мен с доверие и нямаше да подозират коварство в думите ми. И тогава щях да ги лъжа много по-лесно и доходите ми биха се увеличили несравнимо по-бързо.“

Когато из града се разнесъл слух, че новият мъдрец на емира Хюсеин Хуслия е проявил необикновено изкуство в лечението на болести, лихварят Джафар грабнал една кошница с богати подаръци и се явил в двореца при Арсланбег.

Арсланбег надникнал в кошницата и изразил пълна готовност да услужи:

— Ти дойде тъкмо навреме, почтени Джафар. Нашият повелител се намира днес в щастливо разположение на духа, надявам се, че няма да ти откаже.

Емирът изслушал лихваря, приел подаръка — златна шахматна дъска с бели полета от слонова кост — и заповядал да повикат мъдреца.

— Хюсеин Хуслия — рекъл той, когато Настрадин Ходжа превил колене пред него. — Ето този човек, лихварят Джафар, е наш предан роб, който има заслуги пред нас. Заповядваме ти незабавно да го излекуваш от гърбицата, куцането, пердето и другите недъзи.

И емирът се извърнал в знак, че не желае да слуша никакви възражения. На Настрадин Ходжа оставало само да се поклони и да излезе. Подире му изпълзял лихварят, влачейки гърбицата си като костенурка.

— Да вървим по-скоро, о, мъдри Хюсеин Хуслия! — рекъл той, без да познае под лъжливата брада Настрадин Ходжа. — Да вървим по-скоро, слънцето още не е залязло и аз ще успея да се излекувам, преди да падне нощта… Нали чу: емирът ти заповяда да ме излекуваш веднага!

Настрадин Ходжа вътрешно проклинал и лихваря, и емира, и самия себе си, задето се престарал в превъзнасянето на мъдростта си. А как ще се измъкне сега от тази работа? Лихварят дърпал Настрадин Ходжа за ръкава и го карал да ускори крачките си. Улиците били пусти, краката на Настрадин Ходжа потъвали в горещата прах. Той вървял и си мислел: „Как ще се откопча сега? — Изведнъж се спрял: — Май е дошло време да изпълня клетвата си! — В един миг той пресметнал и претеглил всичко. — Да, дошло е време! Лихварю, о, безжалостни мъчителю на сиромасите, днес ти ще бъдеш удавен!“ Той се извърнал, за да не забележи лихварят блясъка в черните му очи.

Те кривнали в уличката, където вятърът се въртял и вдигал вихрушки прах. Лихварят отворил пред Настрадин Ходжа вратата на къщата си. В дъното на двора зад нисичкия стобор, който отделял женската половина, Настрадин Ходжа зърнал през листата някакво движение, доловил шепот и тих смях. Били жените и наложниците, които се радвали, че е дошъл гост, други развлечения в пленничеството си те не познавали. Лихварят се поспрял, погледнал страховито — и всичко стихнало… „Аз ще ви освободя днес, прекрасни пленници!“ — помислил си Настрадин Ходжа.

Стаята, в която го въвел лихварят, била без прозорци, а вратата се затваряла с три ключалки и още някакви резета, чиято тайна била известна само на стопанина. Той дълго се щурал, дрънкал с ключовете, преди резетата да паднат и вратата да се отвори. Тъкмо тук се пазели гърнетата, тук лихварят спял на дъските, които скривали входа към подземието.

— Съблечи се! — заповядал Настрадин Ходжа. Лихварят свалил дрехите си. Гол той бил неописуемо грозен. Настрадин Ходжа затворил вратата и почнал да чете заклинания.

През това време в двора се събрали многобройните роднини на Джафар. Мнозина от тях имали дългове към него и се надявали, че днес от радост той ще им ги опрости. Напразно се надявали: лихварят чувал през вратата гласовете на длъжниците си и злобно се усмихвал. „Ще им кажа днес, че им опрощавам дълговете — мислел си той, — но разписките няма да им върна, разписките ще останат при мен. И те, успокоени, ще почнат безгрижен живот, а аз няма да им кажа нищо, ще мълча, но скришом ще пресмятам цялото време. И когато на всяка танга от дълга се прибавят още десет танга и сумата на дълга превиши стойността на къщите, градините и лозята, които сега принадлежат на длъжниците ми, ще повикам съдията, ще се отрека от обещанието си, ще предявя разписките, ще продам цялото им имущество, ще ги оставя просяци и ще напълня със злато още едно гърне!“ Така мечтаел той, разяждан от неутолимо користолюбие.