Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Благодаря ти, благодаря ти, Хюсеин Хуслия! — отговорила тя, като се смеела и плачела от радост. — Благодаря ти, несравними и мъдри изцелителю на болести. Моят възлюбен е наблизо, аз чувствувам как заедно, удар в удар, бият нашите сърца!

Емирът и Настрадин Ходжа излезли.

На портичката ги настигнал главният евнух.

— О, повелителю! — извикал той, като паднал на колене. — Наистина такъв изкусен лечител светът още не е виждал. Три дни тя лежа неподвижно, а сега изведнъж напусна ложето си, смее се и танцува и дори ме удостои с една плесница, когато се приближих до нея.

„Познавам я — помислил си Настрадин Ходжа. — Тя винаги е била бърза в ръката, моята Гюлджан.“

На утринната трапеза емирът обсипал всички придворни с милости, на Настрадин Ходжа подарил две кесии: една голяма, напълнена със сребро, и една по-малка — със злато.

— Ала каква страст сме й вдъхнали ние! — говорел той, като се подсмивал. — Признай си, Хюсеин Хуслия, на тебе не ще да ти се е случвало често да виждаш такава страст, нали? А как трепереше гласът й, как тя се смееше и плачеше! Какво ли още ще видиш, Хюсеин Хуслия, когато заемеш длъжността главен евнух!

Шепот преминал по редиците приведени придворни. По лицето на Бахтияр се плъзнала злорада усмивка. Едва сега Настрадин Ходжа разбрал кой е подсказал на емира мисълта да го назначи главен евнух.

— Тя вече оздравя — продължил емирът — и сега няма никакви причини да бавим назначението ти. Сега ние с тебе, Хюсеин Хуслия, ще пием чай, а после ти ще можеш да се уединиш с лекаря. — Хей ти! — обърнал се той към лекаря. — Иди да си вземеш ножовете. Бахтияр, подай ми указа.

Настрадин Ходжа се задавил с горещия чай и се закашлял. Бахтияр с готов указ в ръце излязъл напред, като треперел от отмъстителна наслада. Подали перо на емира, той се подписал и върнал указа на Бахтияр, който бързо ударил медния издълбан печат.

Всичко това свършили за една минута.

— Ти, изглежда, онемя от толкова голямо щастие, о, почтени ми мъдрецо Хюсеин Хуслия! — с тържествуваща усмивка рекъл Бахтияр. — Но придворният обичай изисква да благодариш на емира!

Настрадин Ходжа превил колене пред емира.

— Най-сетне се сбъдна мечтата ми! — рекъл той. — И как ме е яд за забавянето, което произтича от необходимостта да приготвя илач за наложницата на емира, за да закрепя излекуването й, без което болестта пак ще се върне в тялото й!

— Мигар приготвянето на илача отнема толкова много време? — попитал разтревожен Бахтияр. — Илачът може да се приготви за половин час.

— Тъкмо така — потвърдил емирът. — Половин час е напълно достатъчен.

— О, повелителю, всичко зависи от звездите Сад-ад-Забих — отговорил Настрадин Ходжа, като пуснал в ход последното си най-силно средство. — В зависимост от тяхното съчетание ще ми трябват от два до пет дни.

— Пет дни — възкликнал Бахтияр. — О, почтени Хюсеин Хуслия, аз никога не съм чувал, че за приготвянето на един илач са потребни пет дни!

Настрадин Ходжа се обърнал към емира:

— Може би на пресветлия владетел ще е благоугодно да възложи по-нататъшното лечение на новата наложница не на мене, а на великия везир Бахтияр? Нека той се опита да я излекува, само че тогава не отговарям за живота й.

— Какво приказваш, какво приказваш, Хюсеин Хуслия! — уплашил се емирът. — Бахтияр нищо не разбира от болести, па и изобщо той не е много силен в ума, за което ние с тебе вече си говорихме, когато аз ти предлагах да заемеш длъжността велик везир.

По цялото тяло на великия везир минал бавен гърч; той устремил към Настрадин Ходжа поглед, изпълнен с неуталожима злоба.

— Върви и се заеми с приготвянето на илача — завършил емирът. — Но пет дни е много дълго, Хюсеин Хуслия. Може би ще съумееш да се справиш по-бързо, защото ние горим от нетърпение да те видим главен евнух.

— Велики господарю, и аз самият горя от нетърпение! — възкликнал Настрадин Ходжа. — Ще се постарая да се справя по-бързо.

Като се оттеглял и се кланял непрестанно, той излязъл. Бахтияр го изпроводил с поглед, в който личало явно съжаление, че врагът и съперникът му си отива, без да е изгубил нищо от предишната си тежест.

„О, змия, коварна хиена! — мислел Настрадин Ходжа, като скърцал със зъби от ярост. — Но ти закъсня, Бахтияр, сега нищо няма да успееш да направиш с мене, защото аз знам онова, което исках да узная; всички входове, коридори и изходи в харема на емира! О, моя скъпоценна Гюлджан, ти се изхитри да се разболееш тъкмо навреме и с болестта си спаси Настрадин Ходжа от ножовете на дворцовия лекар. Впрочем справедливо ще е да се каже, че си се грижила за себе си!“