Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

— Нека повелителят сведе слуха си до нищожните ми думи — бързо рекъл Настрадин Ходжа, като поглеждал вратата с боязън. — С голяма радост и готовност бих отишъл с лекаря в уединеното място, но ме спира само грижата за благоденствието на повелителя. След тази работа аз ще трябва дълго да бъда на легло, а новата наложница на повелителя през това време може да умре и сърцето на емира ще се покрие с черната мъгла на скръбта, самата мисъл за която е непоносима и нетърпима за мене. Затова мисля, че трябва отпърво ла изгоним болестта от тялото на наложницата, а чак след това ще отида при лекаря да се подготвя за заемането на длъжността главен евнух.

— Хм — рекъл емирът и с голямо съмнение погледнал Настрадин Ходжа.

— О, повелителю! Та тя вече три дни не приема храна!

— Хм!… — повторил емирът и се обърнал към легналия пред него евнух: — Отговори ни, нищожно изчадие на паяк, много ли е болна нашата нова наложница и действително ли трябва да се тревожим за живота й.

Настрадин Ходжа усещал как по гърба му лазят струйки студена пот. Той очаквал отговора със страшна тревога.

Евнухът рекъл:

— О, велики господарю, тя отслабна и побледня като млада луна, лицето й е сякаш восъчно и пръстите студени. Стариците казват, че това били твърде неблагоприятни признаци…

Емирът потънал в размисъл. Настрадин Ходжа се отдръпнал в сянката и благодарил на димния полумрак, който царял в спалнята и скривал бледнината на лицето му.

— Да! — заявил емирът. — Ако е така, тя може би наистина ще умре, с което ще ни опечали много. Най-важното — ние нито веднъж още не сме влизали при нея. Но уверен ли си, Хюсеин Хуслия, че ще можеш да я излекуваш?

— На великия повелител е известно със сигурност, че от Бухара, та чак до Багдад няма лекар, по-изкусен от мене.

— Върви, Хюсеин Хуслия, и й приготви илача.

— Велики владетелю, длъжен съм отначало да определя болестта й. А за това трябва да я прегледам.

— Да я прегледаш? — емирът се усмихнал. — Когато бъдеш главен евнух, Хюсеин Хуслия, тогава ще успееш да й се нагледаш.

— О, повелителю! — Настрадин Ходжа се привел до земята. — Аз трябва…

— Нищожни робе! — извикал емирът. — Известно ли ти е, че никой от смъртните няма право под страх от ужасно наказание да види лицето на наша наложница? Известно ли ти е това?!

— Известно ми е, о, повелителю! — отговорил Настрадин Ходжа. — Но аз не говоря за лицето. Никога не бих се осмелил да погледна лицето й. Достатъчно ми е да погледна ръката й, защото един такъв изкусен лекар като мене може да познае коя да е болест по цвета на ноктите.

— Ръката ли? — попитал емирът. — Но защо не ни каза отведнъж, Хюсеин Хуслия, ами ни накара да се гневим напразно. Ръката, разбира се, може. Ние лично ще дойдем с тебе в харема; предполагаме, че съзерцанието на женската ръка няма да ни навреди.

— Съзерцанието на ръката не може да навреди на великия повелител — отговорил Настрадин Ходжа, като разсъдил, че той и без това няма да може да се види с Гюлджан насаме и ако свидетелят е неизбежен, нека по-добре този свидетел бъде сам емирът, та по-късно в сърцето му да не се прокрадват никакви подозрения.

Най-сетне след толкова дни на безплодно очакване вратите на харема се отворили пред Настрадин Ходжа.

Пазачите отстъпили приведени, Настрадин Ходжа се изкачил след емира по каменната стълба, минал през една порта, видял прекрасна градина: розови храсти, шибой и зюмбюл, шадравани и басейни от бял и чер мрамор, над които се виела лека пара. По цветята, по тревите, по листата блестяла и трептяла утринна роса.

Бледност и червенина се сменяли всеки миг по лицето на Настрадин Ходжа. Евнухът разтворил широко ореховите, украсени с резба врати! От тъмната дълбочина лъхнал гъст мирис на амбра, мускус и розово масло. Това бил харемът, тъжната обител на прекрасните емирови пленници.

Настрадин Ходжа старателно запомнял всички ъгли, коридори и завои, за да не сбърка после в решителната минута и да погуби себе си и Гюлджан. „Надясно — повтарял той, — сега наляво. Тук има стълба. Тук дежури старица. Сега пак наляво.“ Коридорите се осветявали оскъдно от синя, зелева и розова светлина, която се процеждала през разноцветни китайски стъкла. Евнухът се спрял пред една нисичка врата:

— Тя е тук, повелителю.

Настрадин Ходжа прекрачил след емира съкровения праг. Това било мъничка стая с килими по пода и стените, В пезулите имало седефени ковчежета с гривни, обеци и огърлици, на стената висяло голямо сребърно огледало. Бедната Гюлджан дори не била сънувала по-рано такова богатство! Настрадин Ходжа се разтреперил, щом видял мъничките й, извезани с маргарит пантофи. Тя вече била успяла да ги подпети! Колко сила му трябвало, за да не издаде вълнението си!