Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Емирът задал още няколко също тъй коварни въпроса. Отговорите на Настрадин Ходжа, били всеки път най-добрите.

— В какво се състои първото задължение на придворния? — попитал емирът.

Настрадин Ходжа му отговорил така:

— О, велики и блестящи повелително! Първото задължение на придворния се състои във всекидневно упражнение на гръбнака, за да придобие последният необходимата гъвкавост, без която придворният не може да изрази по достоен начин предаността и благоговението си. Гръбнакът на придворния трябва да притежава способност да се прегъва, а също тъй да се извика във всички посоки за разлика от закостенелия гръбнак на простия човек, който не умее и да се поклони както трябва.

— Тъкмо така е! — извикал възхитеният емир. — Тъкмо така, всекидневно упражнение на гръбнака! Повторно обявяваме нашето благоволение на мъдреца Хюсеин Хуслия!

За втори път натъпкали устата на Настрадин Ходжа с халва и шекер.

Този ден мнозина от придворните преминали от страната на Бахтияр на страната на Настрадин Ходжа.

Вечерта Бахтияр повикал при себе си Арсланбег. Новият мъдрец заплашвал еднакво и двамата и за да го сломят, те забравили временно старата си вражда.

— Добре ще е да му сипем нещо в пилафа — рекъл Арсланбег, който бил майстор в тия работи.

— А после емирът ще ни отсече главите! — възразил Бахтияр. — Не, почтени Арсланбег, трябва да се действува другояче. Ние трябва да хвалим и превъзнасяме по всякакъв начин мъдростта на Хюсеин Хуслия и, да направим така, че в сърцето на емира да се прокрадне съмнение, Дали мъдростта на Хюсеин Хуслия не превъзхожда в очите на придворните неговата собствена, емирска мъдрост. А ние неуморно ще хвалим и превъзнасяме Хюсеин Хуслия и ще настъпи ден, когато емирът ще почне да завижда. И този ден ще бъде последен в издигането на Хюсеин Хуслия и пръв в неговото падане!

Но съдбата грижливо вардела Настрадин Ходжа и дори грешките му обръщала в негова полза.

Когато Бахтияр и Арсланбег, които всеки ден хвалели без мярка новия мъдрец, почти постигнали с общи усилия целта си и емирът, за сега още тайно, започнал вече да завижда, случило се така, че Настрадин Ходжа сбъркал.

Те се разхождали с емира в градината, вдъхвали благоуханието на цветята и се наслаждавали от пението на птиците. Емирът бил мълчалив. В това мълчание Настрадин Ходжа долавял скрита неприязън, но не можел да разбере причината й.

— А как е твоят пленник, оня старец? — попитал емирът. — Научи ли ти, Хюсеин Хуслия, истинското му име и намеренията, с които е дошъл в Бухара?

Настрадин Ходжа в това време мислел за Гюлджан и отговорил разсеяно:

— Нека великият повелител прости нищожния си раб. Не можах да изтръгна от този старец нито дума, Той мълчи като риба.

— Но ти опита ли да го подложиш на мъчение?

— О, велики повелителю, и още как! Оня ден му изпотроших ставите, а вчера цял ден разклащах с железни клещи зъбите му.

— Разклащането на зъбите е хубаво изтезание — рекъл емирът. — Странно, че мълчи. Може би ще трябва да ти пратя на помощ изкусен и опитен палач?

— О, не, нека великият повелител не се обременява с грижи! Утре ще приложа ново изтезание: ще пронижа езика и венците на този старец с нажежено шило.

— Почакай, почакай! — възкликнал емирът и лицето му просияло. — Но как тогава ще може да каже името си, щом пронижеш езика му с нажежено шило? Ти не си помислил за това, Хюсеин Хуслия, и не си предвидил, но ние, великият емир, помислихме, предвидихме и предотвратихме грешката ти, от което личи, че макар да си несравнен мъдрец, нашата мъдрост многократно превъзхожда твоята, в което ти сега се убеди.

Радостният, сияещ емир заповядал незабавно да свикат придворните, а когато те се събрали, съобщил им, че днес е надминал с мъдростта си Хюсеин Хуслия, като е предотвратил грешката, която мъдрецът е бил готов да извърши.

Придворният летописец старателно записал всяка дума на емира, за да се прослави мъдростта му в следващите векове.

От този ден завистта напуснала сърцето на емира.

Така благодарение на една случайна грешка Настрадин Ходжа разрушил коварните замисли на враговете си.

Но го спохождали, и все по-често, самотни нощни часове на непоносима мъка. Пълната месечина греела високо над Бухара; със слабо сияние светели кахлените калпаци на безбройните минарета, а мощните им каменни подножия тънели в синкав дим. Летял ветрец, прохладен над покривите и душен долу, дето земята и стените, нажежени през деня, не изстивали и през нощта. Всичко наоколо спяло — дворец, джамии, колиби, само кукумявката тревожела с пронизителни викове горещата дрямка на свещения град. Настрадин Ходжа седял пред отворения прозорец. Той усещал със сърцето си, че Гюлджан не спи, мисли за него и може би двамата сега гледат едно и също минаре, но не се виждат един друг, разделени от стени, решетки, стража, евнуси и старици. Настрадин Ходжа съумял да отключи портите на двореца, но харемът както преди бил заключен здраво, само случаят можел да го отвори пред Настрадин Ходжа. Той неуморно търсел този случай. Напразно! Дори не можал досега да прати вест на Гюлджан за себе си.