Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Той седял до прозореца, целувал вятъра и му казвал: „Ех, какво ти струва! Литни за минутка през прозореца й, докосни устните й. Предай на Гюлджан моята целувка и моя шепот, кажи й, че не съм я забравил, че ще я спася!“

Вятърът отлитал по-нататък, Настрадин Ходжа оставал сам с мъката си.

Настъпвал денят, а с него — обичайните грижи и тревоги. Пак трябвало да отива в голямата зала и да чака там излизането на емира, да слуша ласкателните думи на придворните, да отгатва хитрите интриги на Бахтияр, да лови погледите му, изпълнени със затаена злост. После трябвало да пада ничком пред емира, да му изказва възхвали, после да седи дълги часове заедно с него, да гледа, скривайки отвращението си, неговото подпухнало, увехнало лице, да слуша внимателно глупавите му приказки, да му обяснява разположението, на звездите. Всичко това до такава степен омръзнало и опротивяло на Настрадин Ходжа, че той дори престанал да измисля за емира нови доказателства и всичко наред — главоболието на емира, недостига на вода в нивите, повишаването на цените на пшеницата, — всичко обяснявал с едни и същи думи, като се позовавал все на едни и същи звезди.

— Звездите Сад-ад-Забих — казвал той с отегчен глас — противостоят на съзвездието Водолей, докато планетата Меркурий е застанала наляво от съзвездието Скорпион. С това се обяснява днес безсънието на повелителя.

— Звездите на Сад-ад-Забих противостоят на планетата Меркурий, докато трябва да запомня това… Повтори, Хюсеин Хуслия.

Великият емир нямал никаква памет. На следния ден разговорът започвал отново:

— Морът по добитъка в планинските местности се обяснява с това, о, велики емире, че звездите Сад-ад-Забих са влезли в съчетание със съзвездието Водолей, докато планетата Меркурий противостои на съзвездието Скорпион.

— Значи звездите Сад-ад-Забих — казвал емирът. — Трябва да запомня това.

„Всемогъщи аллах; колко е глупав! — с тъга мислел Настрадин Ходжа. — Той е по-глупав и от багдадския халиф! Колко ми е омръзнал, и скоро ли ще се измъкна оттук!“ А емирът подхващал други разговори:

— В нашата държава, Хюсеин Хуслия, дарят сега пълен мир и спокойствие. И дори нищо не се чува за оня нечестивец. Къде ли е могъл да се дене и защо ли мълчи? Обясни ми, Хюсеин Хуслия.

— О, всемогъщи господарю, средоточие на вселената! Звездите на Сад-ад-Забих… — започвал отегчено Настрадин Ходжа и повтарял отново всичко, казано вече много пъти. — А освен това, велики емире, тоя нечестивец Настрадин Ходжа е бил в Багдад и, разбира се, е слушал, за моята мъдрост. Когато му е станало известно, че съм пристигнал в Бухара, скрил се е, обзет от страх и трепет, защото знае, че нищо не ми струва да го заловя.

— Да го заловиш! Това би било много хубаво! Но по какъв начин мислиш да го заловиш?

— За това ще изчакам благоприятно съчетание на звездите Сад-ад-Забих с планетата Юпитер.

— С планетата Юпитер — повторил емирът. — Трябва да запомня това. Знаеш ли, Хюсеин Хуслия, каква мъдра мисъл ни осени тая нощ? Помислихме, че Бахтияр трябва да се прогони от неговата длъжност, а тебе да поставим велик везир.

И Настрадин Ходжа трябвало да падне ничком пред емира, да го възхвали и му благодари, а после да му обясни, че сега не бива да се прави смяна на везирите, защото звездите от Сад-ад-Забих не благоприятствуват за това. „По-скоро, по-скоро да се измъкна оттук!“ — възклицавал мислено Настрадин Ходжа.

В очакване на сгоден случай Настрадин Ходжа влачел в двореца безрадостно, тъжно съществование. Теглело го към пазара, сред тълпата, към чайханата, към опушената механа; той би дал всички ястия на емира за една паница подлучена, пареща от пипер чорба от овнешки крака, за жилите и хрущялите в пазарския, евтин пилаф. Би разменил своя сърмен халат за коя да е окъсана вехтория, само вместо славословия и възхвали да чуе проста, неизкуствена реч и гръмовит смях от все сърце.

Но съдбата продължавала да изпитва Настрадин Ходжа и не пращала сгоден случай. А през това време емирът все по-често питал кога най-сетне звездите ще му позволят да вдигне с царствена ръка покривалото на новата наложница.

Веднъж емирът повикал багдадския мъдрец в неочакван час. Било много рано, целият дворец спял, чувал се плисъкът на дворцовите шадравани, гукали гургулици, шумолели криле. „Защо ли съм му потрябвал?“ — недоумявал Настрадин Ходжа, като се изкачвал по ясписните стъпала към емирската спалня.