Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Веднъж момчето останало само в дюкяна, дошъл някакъв мющерия и си избрал едно малко гърне, искал да са купи в него мед. Като видял огромните наредени делви, всяка от които била два пъти по-голяма от продавача, мющерията забелязал:

— Грънците големи, продавачът — дребосък!

Настрадин мигновено направил от тия думи първия ред на двустишие, а с отговора си завършил двустишието:

— Купувачът — едър, а купува малък съд.

Изумен и възхитен от летящото остроумие, търговецът, който през свободното време сам се опитвал да съчинява стихове и разбирал от тая работа, купил още пет гърнета и без да се пазари, платил на момчето скъпо.

Като изпращал купувача, Настрадин казал второто двустишие:

— и с това още повече изумил и възхитил търговеца. Той записал двете двустишия, благодарение на което те са стигнали до нас.

Настрадин бил истински син на чаршията. Гюрултията, навалицата и блъсканицата никога не го уморявали, той можел по цели дни да се къпе в този неспирен и шумен поток. Там станал участник в една случка, която много му послужила да опознае сърцето и ума си.

Един следобед той минавал през стария камиларски мегдан. Било по тихите часове: продавачи и купувачи изчаквали да мине жегата. Наоколо лежали камили, горещият неподвижен въздух бил наситен с тръпчивия мирис на потта им; малкият Настрадин, без да се страхува от камилите, прекосил мегдана, като току се губел между жълто-миризливите застинали вълни на камилските гърбици и пак изплувал зад тях с червения пампур на кадифената си тюбетейка. Сънният мегдан с нищо не можел да го зарадва; опитал се да подразни едно камилче, но и то, отмаляло от жегата, го изгледало равнодушно и се извърнало, без да го наплюе.

Малкият Настрадин помислил-помислил и тръгнал към Тамерлановия мост, където според слуховете се бали настанили странствуващи въжеиграчи. Като минавал покрай големия кервансарай, той се спрял, защото чул зад ъгъла викове, писък и смях. Сърцето му се изпълнило с ликуване и той, разбира се, забързал натам.

Видял една тайфа пазарски момчета на негова възраст, увлечени в жестока игра. До стената на кервансарай, на пътя, направо на припека, седяла една старица-просякиня — циганка от племето люли, най-долното от всички цигански племена. А дечурлигата е маймунджулуци и кикотене я дразнели, подвиквали й разни обидни прякори и я замеряли с бучки суха пръст.

Старицата била необикновено грозна и отвратителна: по непокритата й глава прозирали белезникави плешивини, в устата й, зад сините съсухрени устни, стърчали жълти конски зъби, сивият й нос бил като кука, клепките — болни, червени, без мигли, очите й — кръгли, зли; отгоре на всичко тя държала в скута си един отвратителен като нея чер котарак с окапала от старост козина, с една дума — същинска вещица, от ония, дето крадат малки деца да им пият кръвта.

Малкият Настрадин побързал да се включи в общата забава: крещял и викал, ръмжал и кляфкал като куче, надпреварвал се да скача заедно с другите на един крак и с изплезен език. Старицата ги ругаела, заканвала им се с жилест юмрук, котаракът фучал и се изгърбвал — всичко това било много смешно, момчетата се превивали от смях.

Най-сетне старицата им омръзнала, освен това на Тамерлановия мост ги чакали други развлечения. Те се спуснали в надпревара към моста, където пристигнали благополучно тъкмо преди да започне ходенето по въже. За старицата и за нейния котарак моментално забравили — а и как да не забравят, когато ушите им веднага се напълнили до спукване с пленителния грохот на големи и малки барабани, с пищенето на зурни и рева на тромби, а очите им — с блаженото съзерцание на въжеиграчите, които се разхождали със своите пръти в небето. Само веднъж в паметта на малкия Настрадин като смътна сянка се мярнала старицата, мярнала се и се изгубила, но някак си странно докачила сърцето му, сякаш го одраскала.

Блаженството продължило през целия ден; Настрадин се върнал в къщи по друг път и не срещнал старицата. Но когато разказвал на Шир Мамед как е прекарал деня, си спомнил за нея и се запънал.

— Какво? — попитал Шир Мамед.

— Ами… видях и една бабичка, люли, просякиня — отвърнал Настрадин. — Има черен котарак… Сетне ходихме на Тамерлановия мост…

Той не излъгал направо, но не казал и истината — това било полуистина, тоест най-лошата лъжа. И пак нещо го драснало по сърцето.