Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

Скоро дошла и старицата. С нея бил и черният котарак. Момчето съжалило, че не се е сетило да вземе от къщи едно парче черен дроб: този проскубан отвратителен котарак сега бил най-близкият му съюзник срещу Големия Бухарец.

Без да губи време, малкият Настрадин смело застанал пред старицата:

— Добро утро, бабо! Спокойно ли прекарахте нощта?

— Добрутро, добрутро! — отвърнала старицата, като присвивала сълзливи очи. — То нощта мина спокойно, ама гледам, денят започва неспокойно.

Настрадин много добре разбирал по чия градина са тия камъчета, но се направил, че не се досеща.

Трябвало да продължи разговора. Той се поклонил още веднъж и попитал:

— Ами спокойна ли беше нощта за вашия уважаван котарак?

— Ловеше мишки, та не си е отспал — отвърнала старицата, като гледала момчето.

Той Се смутил от погледа й, неловко пристъпил от крак на крак; цялата му смелост изведнъж се изпарила, заедно с нея от езика му се изпарили предварително приготвените думи.

Настъпило мълчание. Настрадин пресекливо въздъхнал, усетил, че му става топло не само на лицето, но и в корема. Най-сетне, с усилие, кажи-речи шепнешком, промълвил:

— Аз съм онуй момче. Дето вчера… Й оня ден…

Старицата мълчала, без да откъсва поглед от лицето му. Като събрал последни сили, той добавил — вече съвсем тихо:

— Дето ви ядосваше… Помните ли? Мълчанието на старицата го тикало да се обърне и да хукне както вчера.

Но този път тя заговорила:

— Как да не те помня! Ти така се мъчеше да се оплезиш, че ти се чудех отде имаш толкова дълъг език!

Тия думи можели да изгорят момчето, да го превърнат на пепел, ако не била усмивката на старицата, която огряла като слънчев лъч нейното лице.

— Ела по-близо — казала тя. — Ти си добро момче, с добро сърце, но като гледам, си голям пакостник. Сега си признай направо и без да усукваш — защо си дошъл, какво ти трябва? И ти казвам предварително: ако ми носиш пак като вчера две танга, по-добре си върви. Да се помага на бедните е добро нещо, благочестиво, но е лошо, когато някои момчета бъркат за тая работа в татковите си кесии. Защото как иначе можеш да печелиш всеки ден по две танга?

Малкият Настрадин почервенял от обида, но се сетил, че тя е люли, циганка, затова мисли за него като за момчетата от своето племе.

— А, не! — рекъл той. — Днес не ти нося пари. Аз никога не бъркам в татковата кесия. Той често ме оставя да продавам самичък в нашия дюкян грънци и аз винаги му давам цялата печалба.

— Това е хубаво — похвалила го старицата.

— По празниците той винаги ми дава четвърт танга и даже половин.

— Толкоз можеш да вземеш — отвърнала старицата. — Не е грехота. Радвам се, че съм сбъркала.

Нататък разговорът тръгнал естествено: думите се скачвали една за друга като зъбците на зъбни колела — мелницата се завъртяла. Малкият Настрадин седнал до старицата и погалил котето, послушал го как мърка и похвалил мъркането му.

— Обича ли мляко и чер дроб?

— Отде да знам, никога не съм му давала нито мляко, нито чер дроб — засмяла се старицата. — Че то и аз вече колко години не съм ги виждала.

Това тъжно признание станало за момчето мост към най-важното в разговора. Развълнувано и със запъване то разкрило пред старицата своя замисъл срещу Големия Бухарец.

Тя слушала отначало с любопитство, после с доверие, а накрая заплакала от умиление.

— Самият аллах те е пратил да утешиш бездомната ми старост! По ум ти си нечуван мошеник: ако се беше родил в нашето племе, непременно щеше да станеш върховен вожд. А по сърце си чист праведник; дай боже и занапред умът ти да се покорява на сърцето.

Замисълът на малкия Настрадин изисквал предварителен харчлък — към петнайсет танга, дори малко повече. Старицата дотолкова повярвала на момчето, че без колебание му дала парите, които измъкнала от най-съкровените дипли на мръсните си парцаливи дрехи.

— Последните ми са — рекла тя. Ръката й треперела.

— Не се тревожи, бабо, ще се върнат при тебе, и то с печалба — отвърнал малкият Настрадин.

Първо се запътил към Китайския мегдан, на битпазара: там на сметка — за половин танга — купил вехт счупен кафез, бая голям, от ония, в които чайханджиите държат кеклици — планински патици, ценени заради кудкудякането им, защото то прилича на звън на стъкло. След това момчето отишло в дърводелската чаршия, намерило майстор да му поправи кафеза — и там отишла половин танга. Третата половин танга платило на бояджията, който нашарил кафеза с всичките бои, каквито имал в дюкяна — зелена, синя, червена, жълта и бяла. Накрая щедрият бояджия извън пазарлъка опасал кафеза с една широка черта от варак и рекъл: