Леонид Соловьов - Повест за Настрадин Ходжа

След това си легнал да спи. Уморен от тичане през деня, Настрадин заспал дълбоко. В полунощ се събудил от страшен сън: злобно озъбена, старицата от пазара искала да го хване и да го завлече в някаква яма, където фучал и се гърбел огромен черен котарак и святкал с огнените си очи. Тоя сън изпълнил момчето с мъка и болезнено терзание; вслушан в дишането и хъркането на Шир Мамед, то усещало непрекъснато засилващото се драскане отвътре — като че ли котаракът на старицата се бил вмъкнал в гърдите му и си точел ноктите о сърцето му.

Така за пръв път той чул гласа на съвестта, разбрал, че носи в себе си невидими тайнствени везни, на които непременно се претегля всяко зрънце зло, сторено от него, и накланянето на везните е мъчително.

За да се спаси от дращенето по сърцето, той се мъчел да мисли за игрите, за таралежа, за лястовичките. Напразно! Колкото повече не искал да мисли за старицата, толкова повече мислел само за нея.

И тогава с него станало нещо чудно: колкото повече се задълбочавал в мислите си за старицата, толкова по-малко оставал самият той и все повече се превръщал в старицата, като че се преливал в нея, така че на сутринта бил три четвърти тя и само една четвърт си останал предишният той. И когато се превърнал три четвърти в старицата, той се почувствувал нещастен и самотен като нея, а останалата му една четвърт била обзета от такава нетърпима жалост към нея, че се облял в горещи сълзи.

Разбрал всичко: нейната безкрайна самота, неизмеримата й горест — че няма на света нито една близка душа. Мигар тя е виновна, че се е родила в племето люли, мигар сама се е направила толкова грозна — защо тогава да носи цял живот това наказание? Многохилядният пазар наоколо за нея е пустиня… не, по-лошо, защото той е изпълнен с презрение и враждебност към нея. За какво? Тя е винаги свита и винаги се озърта, защото очаква да я ударят: с камшик, с дума или със смях — все едно! Освен черния котарак, тя си няма нийде никого; тъй си живеят двамата — и двамата стари, безсилни, вечно гладни, изоставени от всички, близки само един за друг в целия безкраен свят.

С какви очи, след като разбрал всичко това, погледнал себе си Настрадин — своето позорно кривене пред нещастната старица, своите позорни подвиквания и подскачането с изплезен език на един крак! Той се ужасил. Видял себе си толкова опозорен и отвратителен, че не можал да издържи, силно изохкал и забил глава дълбоко във възглавницата.

На сутринта бил тъжен, замислен: набързо изял питката, изпил си млякото и изтичал на чаршията. Носел в пояса си кесия, пълна с дребни медни пари — грошове и половинки грошове, общо две и половина танга. Някои ще си помислят: плод на неговата разумна спестовност? Не, късмет в играта! Настрадин бързал да иде при старицата. Колко съблазни му се изпречвали на пътя за пазара: айран, памукшекер, захарни петлета, халва. Но той мъжествено ги преодолявал и не развръзал кесията. Не спрял и в сокака, където момчетата в самозабрава играели на китайската игра, наречена „лянга“, като залагали по четвърт грош на човек. На тая игра никой не можел да му излезе и все пак ги подминал, обърнал глава настрани и забързал.

Намерил старицата на предишното място, до кервансарай. Котаракът лежал в скута й. Пръстената паничка за милостиня била празна, както и вчера. Старицата галела котето, говорела му нещо; то отвръщало с тихо жално мяукане — сигурно било гладно.

Малкият Настрадин се скрил в дупката на съборения дувар. Той изведнъж се смутил. Как да иде при старицата, какво да й каже? Хрумнало му: да й хвърли кесията и да избяга. Но това било несъвместимо с тържествеността на минутата.

Покрай старицата минавали различни хора, но никой не й давал нито грош, ни къшей суха питка. Настрадин гледал и се чудел: колко са несправедливи и коравосърдечни!

Учудването му постепенно преминавало в негодувание. Хората минавали и заминавали, а паничката на старицата си била все празна и празна. Лицето на малкия Настрадин пламнало от нахлулата кръв: защо те не разбират онова, което той с детския си ум така ясно разбрал. Днес той изобщо не забелязвал ни сивия нос, ни жълтите й зъби, защото с духовното си зрение се бил издигнал над тия случайни и маловажни признаци и виждал зад тях главното: беззащитност, самота, страдание.

Тласкан от гняв и жалост, той надмогнал своята плахост и с кесията в ръка тръгнал към старицата.

Колкото приближавал, толкова по-трудно му било да върви — сякаш краката му залепвали за земята.